ШОКОЛАД, БРОКОЛИ И ЯБЪЛКИ

Никога не съм била добра по математика. Нито пък приятелите ми. Още помня как във втори клас госпожа Чечева се опитваше да ни обясни таблицата за умножение. Госпожата беше с черна коса и тъмно кафяви очи. Също така имаше и голям, дълъг нос. Ама наистина дълъг, като този на Пинокио. Затова и не є вярвахме много- много:

– Вижте, деца, когато Виктория…

– Ама, госпожо, госпожо, коя Виктория – обаждахме се ние – Христова или Дамянова?

– Когато Виктория Христова има два шоколада и си купи още два, ще стане 2+2, нали…

– Ама, госпожо, госпожо, Вики Христова има алергия и ако яде шоколад, ще се подуе като отровен варан, преял с пчели – смеехме се ние.

– Добре – повишаваше тон госпожата, – тогава Николай си купува 2+2 шоколада…

– Ама, госпожо Чечева, Николай спазва диета – обаждаше се Влади.

– Така е, трябва да съм красив – съгласяваше се Ники.

– Тогава Александра си взема шоколад 2+2…

– Но, госпожо, да не забравите, че шоколадът трябва да е бял, защото само такъв обичам – допълваше Александра.

– И 2+2 шоколада и равно на 2 х 2, разбирате ли – вече на ръба на нервна криза просъскваше математичката.

– А, госпожо, колко струва шоколадът, че не съм сигурна дали имам толкова джобни? – плахо питаше Александра.

– Какво искате от мен, деца?! Трябва да научите урока, не разбирате ли?! Това е важно за…

Дзъннннн…

– Звънецът! – победосно извикваха момчетата.

Целият клас със светкавична скорост ставаше от чиновете си, разхвърляше това, което можеше, и тичаше към коридора.

След междучасието мъченията по математиката продължаваха:

– Понеже разбрах, че не сте любители на шоколада, реших да го заменя с броколи.

– Госпожо, ама никой не обича броколи – казваше Влади.

– Съгласен съм – потвърждаваше Косьо.

Двете момчета бяха комбина и добри приятели. Косьо и Влади, шут и палячо, футболист и баскетболист, всичко вършеха заедно. И така, както стадото следва овцата, която се отдалечава от него, така и останалите деца следваха порива на мисълта на двете момчета.

– И кой мисли като мен? – питаше Косьо. В отговор всички малки овчици поклащаха положително главици.

– В този случай да кажем, че Нора има 2+2 ябълки… – упорито продължаваше учителката.

– Ама Нора няма нужда от ябълки – възразяваше комбината – тя е толкова злояда, че дори няма да ги докосне. По-скоро є дайте шоколад. Тя само това яде.

– Ама нали имаше шоколад миналия час – изкрещяваше учителката.

– Да, но не споменахте, че е за Нора…

– Нека да питаме Нора с какво да бъде примерът – промълвяваше госпожата.

Всички се обръщаха към това малко, присвито в ъгъла момиченце – аз. Ужасена, поглеждах яростните очи на госпожа Чечева, трепнеща от очакване да кажа „ябълки“ и да напише двойки на момчетата:

– Предпочитам… шоколад – измрънквах тихичко аз.

И тогава звъненът биеше. Този звън беше нашето спасение. Госпожата сядаше тъжно на учителския стол, а съучениците ми ми благодаряха за това, че съм спасила момчешката комбина от учителския гняв.

Така и не научихме таблицата за умножение… Но за сметка на това си прекарвахме славно в нашето училище.

Нора Дунева,
12 години, София