ДИНЯТА НА РАЗДОРА

Дългогодишната ми приятелка ме остави заради, както се изрази, слабоумието ми, защото три години не съм можел да съчиня едно просто изречение като например „хайде да се оженим”. Опитах всичко, за да се сдобрим, и дори є пратих есемес, че съм наел за лятото бунгало на плажа за цяла седмица, но изобщо не ми отговори. Затова потърсих в интернет някоя желаеща да плажува безплатно с мен, защото не ми се ходеше сам. Напливът от състрадателни и услужливи жени беше толкова голям, че се наложи да направя кастинг.

Улучих отзивчиво момиче, прекрасно време и тихо море. Само на съседи не случихме, защото в близкото бунгало бяха отседнали двама млади унгарци, които по цяла нощ се наливаха с бира и пееха гръмогласно, но все още се търпеше.

Един ден купих диня и я зарових дълбоко във влажния пясък да се охлади, както бях чувал. Отгоре забих пръчка да маркира мястото. Сутринта знака го нямаше и се наложа цял ден напразно да рия като къртица дълбоки дупки на различни места. И вечерта видях, че онези двамата ядат една голяма червена диня. Усъмних се, че са ме следили и са я изровили, защото и кората май че беше със същите шарки. Представих им се и на пакистанско-английски си поисках своето. Те вероятно не ме разбраха и ми отрязаха един резен, но аз исках всичкото. В разразилия се конфликт всеки мина на родния си език и започнаха да ме избутват, обсипвайки ме с водопад от думи. А унгарският език звучи така, сякаш всяка дума е псувня. Дори такава приветлива фраза като „добър ден” е „йона потки вано”.

Побеснях.

През нощта станах и им срязах надуваемия дюшек. Те явно са се досетили кой е, защото следващата нощ ми спукаха плажната топка. Аз им задигнах прострените да съхнат бански и унгарците цял ден се къпаха с панталони. Те пък оставиха колата ми по джанти. Прецених, че тази конфронтация трябва да се прекрати, понеже ние, българите, всъщност сме миролюбив народ и само на думи сме големи бабаити. Затова им натякнах, че е срамота, защото сме членове на НАТО и подобни враждебни действия са недопустими. Предприех първата стъпка, като изпратих момичето като парламентьор да уточни условията на примирието. Дадох є един набързо написан антивоенен плакат „Make love, Not war” и тя тръгна на мисия. Когато след време се върна, по гузния поглед и разчорлената коса разбрах, че преговарящите са схванали лозунга буквално.

И тогава им запалих бунгалото.

Извиканите спешно полицаи ме арестуваха за пиромания, унгарците ги екстрадираха заради нарушаване на обществения ред, а момичето остана, но тъй като нямаше къде да спи, се местеше горкото от бунгало в бунгало, докато ме чака.

Никак не ми се иска обаче тази работа да я оставя така. От регистрацията на колата им разбрах, че са някъде от Кечкемет. Другото лято, ако Орбан още не е въвел визи за страните от ЕС, ще отида там и ще им дам един добър урок.

Като узна намерението ми, момичето каза, че изгаря от желание да дойде с мен и да им даде и то един урок. Можело и няколко.

Истински късмет си е човек да има до себе си такова предано подкрепление.

Иван Сариев