ПУМА

Не знам  как e при вас, но мен са ме обирали два пъти. Първия път крадците бяха изхвърлили бельото от гардеробите, бяха обърнали  матраците, преровили шкафовете и хладилника, даже бяха търсили скрити пари в пакета памперси на децата… Наивници – да търсят у нас пари! То, ако имаше скрити пари, аз много преди тях щях да съм ги намерил.

Щетите от обира не бяха големи и можехме да ги преглътнем, но като възпитани, макар и обрани, граждани  отидохме с жена ми в полицията. Докато следователката, млада и приятна дама, пишеше протокола, изведнъж се чу изстрел  от съседната стая. Подскочихме – ние, обраните, стресна се и следователката. Излезе да види какво става…

– Един колега си чистил пистолета! – каза ни успокоително, щом се върна. – Неволно произвел изстрел!

– Много произвеждате! – обобщих аз. – По това производство, на изстрели, сигурно сме на първо  място в света!

И кимнах на жена ми да си ходим – докато сме само обрани, а не и застреляни!

Тогава се заведе някакво производство, този път не на изстрели, а срещу неизвестен извършител. Макар че извършителят  бе известен на съседите –  подрастващ безделник от квартала. Производството срещу Неизвестния се точи няколко години, след което полицията ни уведоми с писмо, че е прекратено.

Затова втория път като ни обраха, въобще не ходихме в участъка – нямахме нужда от повече полицейски производства.

Реших, че  трябва да разчитам на себе си. И сам да взема мерки за сигурността на дома и семейството си. Иначе по професия съм езиковед, преподавам в университет, но станах охранител – на собствения си дом. Имам си и теория: домашната сигурност е част от националната… Ако всеки сам се погрижи за сигурността на дома и джоба си, тогава, няма начин,  и националната сигурност ще стане по-сигурна!

Не само националната, и  интернационалната…

Казвам интернационалната неслучайно, аз охранявам семейството си не само в домашни условия, а и при пътувания в чужбина. Тогава на жена си оставям несъществените подробности – купуване на самолетни билети, ангажиране на хотели и културната програма – ходене по музеи, старини и катедрали. А аз мисля само за едно: сигурността… Моя отговорност е семейството да се завърне в същия състав, в който е и тръгнало – състав от четирима, две деца и двама възрастни. И без произшествия…

Сега сме на екскурзия в Рим. Жената и децата зяпат, възклицават и се възторгват от исторически забележителности, камъни и черкви, а аз обикалям около тях в ролята си на охранител. Оглеждам се и се ослушвам – нямам време за глупави подробности коя останка от кой век е и кога е построен Колизеума – това го пише и в Уикипедия. Пък ако ни оберат, няма да ни помогне нито Уикипедията, нито  римските полицаи, които тук се наричат „карабиниери“. Това „карабиниери“ дразни ухото ми на езиковед, някак не ми звучи  сериозно –  има нещо клоунско или кукленско. Пък и като ги погледнеш, приличат на пластмасови играчки. Не ми вдъхват доверие – препасани и пристегнати  с бели кожени колани – ако трябва да гонят бягащ престъпник, трудно ще го стигнат в тая си опаковка. Рим може да е Вечен град, но е и град твърде опасен – тук местните джебчии са виртуози, ще ти изпразнят джоба, без да се усетиш. Сега към тях се прибавят и наши, балкански майстори с ловки пръсти – българи и румънци.  Ами тия хиляди мотористи – карат с бързите си скутерчета близо до тротоара и ти дърпат чантата от ръката – иди ги гони!

Това ви го разправям, докато охранявам семейството си около фонтана „Ди Треви“ – жена ми бърбори  за някакъв филм с Марчело Мастрояни, а синът и дъщерята снимат  техен си филм – тя със смартфона си, той – с видеокамера… Около нас –  народ от всякакви националности – преобладават азиатците… Вероятно са китайци. Те  вече май стигнаха два милиарда  – логично е  да ги срещаш навсякъде по света. Наскоро четох, че група китайски туристи обезвредили наша джебчийка на главната улица във Велико Търново. Тя тръгнала да ги джоби, ама китайците я усетили и с  хватки от техните бойни изкуства я задържали до идването на полицията. Предали заловената на нашите полицаи, които веднага я освободили… Ами що я предавате на полицията – метнете й един пердах по пекински или шанхайски, че да ви запомни!

Това, последното изречение, го изричам на роден български, а китайците около римския фонтан ми се усмихват: „Нихао!“. Което значи „здравей“, но аз нямам време да им отвръщам, защото съм на работа, охранявам си семейството – минута невнимание и току-виж смартфонът на дъщерята изчезнал. Или камерата на сина…

– Да тръгваме! – обръщам се към охраняваните си обекти. – Става напечено…

И им посочвам тълпите, които сякаш нарочно се бутат в нас. Жена ми се опитва да възрази: тук є било романтично, но съм непреклонен – мерките за сигурност преди всичко! Поглеждам картата и давам инструкции – изнасяме се с бърз ход към площад „Кампо дей фиори“!

Дъщеря ми отбелязва, че на този площад е изгорен Джордано Бруно.

– Гледай ти да не изгориш! – прекъсвам я с препоръка да си пази чантата и смартфона.

Но все пак сме на семейна екскурзия и малко смекчавам тона: имате право на почивка, плюс кафе и торта!

Настанявам охраняваните си обекти в едно безопасно, на пръв поглед, кафене. Масата е отвън на площада, съмнителни лица не се забелязват. Уточняваме със сервитьора поръчката и аз ставам до тоалетната – все пак и  ние, охранителите, имаме естествени нужди. Като не забравям за инструктажа:

– Очите на четири! Наглеждайте багажа!

Закачам раничката си, черна с бял надпис „Пума“, на облегалката на стола – грешка!

Осъзнавам грешката си минути по-късно, когато на излизане от тоалета, виждам един мургав тип да крачи бързо през площада, гушнал под мишница раницата ми, моята черничка „Пума“.

Без миг колебание  паля подметките и давам газ след  него!… Той е млад и пъргав, бърза да се мушне в кривите улички край площада и да изчезне. Но аз с няколко лъвски (или на пума) скока  скъсявам дистанцията и вече съм му зад гърба!

– Стой!  – скачам му отзад и го свалям на тротоара. Дърпам му раничката от ръцете, но гадината не я пуска – бори се! Пък е и силен… Все пак надделявам, изтръгвам си личната „Пума“ и затискам апаша  към плочника, като извивам китката му в болезнен ключ.

– Мама миа! – пищи крадльото, а аз го натискам още по-яко с нашенското „Мамка ти!“.

Освен апаша пищи и  полицейска свирка – появяват се карабинерите. Двама, стегнати като куклички в белите си портупеи! „Не го пускай!“ – чувам вътрешния си глас. – „Не повтаряй грешката на китайците от Търново, ами му тегли  един кютек!…“

Покрай вътрешния, чувам и външни гласове, сред които и гласа на жена си:

– Какво ти стана! Остави човека!

С  периферно зрение забелязвам уплашеното є лице…

Но забелязвам и нещо друго в ръцете й –  черна раничка с бял надпис „Пума“.

Стоп кадър! Коя е моята – тази, за която се бъхтим на тротоара, или онази – в жена ми?

Докато се усетя, карабинерите вече ми слагат белезниците. И в хватката им няма нищо игриво, кукленско, напротив – пипат доста яко!

– Синьори, скузи! –  обяснявам  по-късно в полицейския участък на площад „Венеция“. –  Стана грешка! Но не е грешката в мен, а в глобалната употреба на артикули от еднакви марки!

Михаил Вешим