НАПОЛЕОН ПОД ВАКАРЕЛ

Мирон Иванов – (1931-1988)

Стоял ли е някога Наполеон Буанапарте пред Вакарел?

Да?

Ако да — защо историята мълчи и какъв интерес имаме ние да говорим именно сега?

Но… нека чуем историята.

След завладяването на Цизалпийска Галиция Конвентът получава 650 хиляди цехини и смаян вижда, че парите не само не миришат, но спомагат за обезмирисяването на много други неща. Иначе казано, всички исторически операции рано или късно се превръщат във финансови или още по-иначе казано – Конвентът започва да не е чужд на разбирането за историчност в духа на Наполеоновите подвизи. Така ръцете на Наполеон биват развързани да тълкува историята както си ще и ние скоро го виждаме зад Карпатите да приближава с бърза крачка към ядрото на нашия разказ.

Генерал дьо Жарден – всъщност българин и син на градинари от бахчите кран Рейн – получава лично от Корсиканеца заповед да заобиколи, изпревари и дочака във фланг основната колона на похода, насочвайки се дълбоко на север. Заповедта е формулирана така: „Ва а Карели, мон шер, тю ме компран?“ Изглежда Наполеон се е съмнявал, че ще бъде може би разбран неправилно, което и станало. Наместо към Карелия генерал дьо Жарден отцепил към Вакарел, накъдето го и теглело сърцето – но нима за първи път ние, човеците, така разбираме заповедите. Не, не е за първи път.

Вакарел бил обкръжен.

За да се пошегува или за да изтъкне себе си, или и за двете неща заедно, генералът изпратил парламентьори за преговори по условията, при които Вакарел няма да бъде опожарен. Условията били – попът, кметът и даскалът да измият краката на своя съселянин, когото нявга са прокудили, а и да му целунат нещо — най-вероятно ръка, крака и едва ли нещо повече.

Малко е да се каже, че тия условия не били приети. Те били просто игнорирани. Въпреки обсадата населението проявило своята непроницаема твърдост – говорим за едно време преди разцвета на шопската апотетика – и непоколебимост. При всичките маневри, барабанен бой, прегрупирвания и бойни викове шопите продължавали да си пасат добитъка, а вечер го прибирали в оборите и нищо повече от това.

При неправилно настъпление единственото правилно е да стоиш и да чакаш. Когато чакаш дълго, нещата не може да не се променят по някакъв начин. Може би оттук извира вечната човешка жажда за дълголетие.

Генерал дьо Жарден се печал в огъня на своя гняв и се пържел в собствената си мас и постепенно усещал, че става все по-малко републиканец и все повече роялист, защото само роялистите умеят да презират достатъчно добре едно население, което си мре на ината, но не влиза в никакви преговори с теб въпреки ясно формулираните условия. Тук именно генерал дьо Жарден е прокламирал своята максима: „Войната е едно такова нещо, при което не само не налагаш своите схващания на противника, ами може и направо да ги загубиш.“

От тази обсада кирасирите на генерала били изтръгнати по много неочакван начин – били ударени в гръб от един шампански полк стрелци, който се движел по карта – доста несъвършена по онова време, но все пак карта, на която генерал дьо Жарден въобще не бил отбелязан.

Тази битка се отрича, както се отрича и светкавичното пристигане на Наполеон Бонапарт, този италиански фаталист, който си бил въобразил, че краят на неговата армия ще дойде не отвън, а отвътре, когато тя започне да се самоизтребва. Обкръжавайки цялото полесражение с едно мълчание, което и днес дори е трудно да си представим, императорът се заел да разследва причините за взаимния бой.

Така се е появил той под Вакарел. Така става ясно и защо историята мълчи толкова убедително по въпроса.

По всяка вероятност тогава Вакарел не ще да е бил какъвто е сега. Но въпреки тона ще видим как се е харесал на Корсиканеца, макар и не същинският Вакарел, а само   една нищожна част от него. Защото и тогава, и преди това, и винаги войниците ще се заглеждат в хубавите жени и това е вечен военен закон.

Императорът видял една кобилица, под която имало една друга, яка и сочна кобилица и отзад пак нещо като половин кобилица или други две кобилици и въобще нещо, което задържа очите на военния, свикнал да оглежда гънките на местността… пък и нали кобилицата е малка кобила… еее, хубава мома, мама му стара, исторически хубава, водата в менците се люлее и ненките се люлеят, и люляците ухаят през този късен юни, а момата гледа насмешливо императора и сякаш му казва: „Нищо не можеш да ми сториш, яд ли те е?“

Наполеон нарежда да спрат момата и да є кажат, че негово императорско величество не би имало нищо против да се запознае с нея.

Става нещо нечувано и невиждано – момата минава и отминава.

– До един постъпват така! – простенва генерал дьо Жарден. — Нервите ми стопиха. Не искам да говоря с тия говеда!

Наполеон е велик и с това, че съумява винаги за момент да прозре онова, което неговите маршали с месеци не смеят да допуснат под своите маршалски шапки.

— Мон женерал – рекъл Наполеон. – На какъв език говорите вие с тия хора? И не знаете ли родния си език?

Генералът потънал в земята от срам, или иначе казано, извадил своята сабя и я подал на Наполеон. В превод жестът означавал – по-добре ме убийте, отколкото да ми напомняте за това.

Наполеон разбира всичко и следствието е приключено.

Но не тръгва от Вакарел. Започва вакарелската елегия на императора, също така премълчана и забравена. Само след четиридесет и осем часа безсъние научава стотина или малко повече думи, за да каже на момата, че е син на бедняци, че сега е император, че има братя и сестри, много братя, много сестри, всичките са добре и са царе и царици, но любов няма, обич няма, братята му го презират, когато има някакъв заговор срещу него, друго може и да няма, но негов брат или сестра непременно има в заговора, омръзнало му е всичко това, иска щастие, иска да обича, да бъде щастлив и обича нея, момата Генка от Вакарел, не знае защо я обича, може би защото е проста, чиста, ражда жажда и я засища тая жажда, търсил я е по всички кътчета на земята, а я намира точно тук, под Вакарел…

Изглежда такива думи, макар и само една рота на брой, стигат където трябва. Думите стигнали крепостта на Генкината душа, отворили вратите, намърдал се вътре в тая душа и завоевателят заедно със своите думи. Разположил се добре и направо попитал:

– Ете що че ми речеш ти на менека сега?

– Па знам ли? – свенливо рекла момата. — Оно ете… требе да питам нашите, що че ми кажат…

Улучила най-болното място на Наполеон. Освен дето никога не бил питал домашните си за каквото и да било, той и не умеел да чака – никак не умеел. Хвърлил се в ръкопашен бой, но тъй като момата имала превъзходството на грубата отбраняваща се сила, отпрала му един хубав шамар и търтила да бяга. Това до немай-къде озадачило Корсиканеца, боже мой, как може хем да биеш, хем да бягаш, що за тактика е това?

Старейшините на селото хванали момата и се заели да є напълнят главата с ум и разум, което никак не е лесно, когато си селска мома, когато всеки върти, суче, па гледа да те сгащи някъде край плета, па бил той кмет, пъдар, цар или воловар. Каквото и да є говорели за история, походи и Франция, момата си стискала пазвата и клатела глава в знак на върховно несъгласие. Историците и до днес се чудят какво е правил Наполеон Бонапарт в промеждутъка юни—октомври 18… година. Ще се чудят още дълго, щом четат само книги, а не в душите на човеците. Само за три седмици Наполеон така затънал в своята вакарелска елегия, че скоро започнал да се улавя как полека-лека започва да мисли на шопски и да забравя своята далечна родина — но коя всъщност беше тя?

Много е хубаво по тия места, там, където се бил спрял Наполеон Бонапарт! Тихо, приятно жу-жукат мушиците и ти, потен, дишаш дъха на житото и маковете, на някакви кисели тревички и колендро след дъждовете.

– Ете оно… време ми е менека вече да поождам – все  по-често   шепнел  Корсиканеца  със сламка между зъбите. – Що войни ме чакат, що работи… Току, викам, тръгвай да тръгваме.

– Дека?

– Па ете… с менека.

Той пак започнал да обяснява, че не бяга, че го чакат, че Историята, Франция, Човечеството, Бъдещето…

– Па мигар това е работа?

Той все започвал отново. И все стигал това:

– Добре де, ти що работиш? Те това ми кажи, да ти кажем аферим. Ти що работиш?

Старците  понякога  го съветвали — не разговаряй с жената, щото има за правене — прави го, ако те не слуша — по глава право удари, да уважава и да ти има почитта и ихтибара. Но Наполеон не можел да постъпи така и отново започвал да я убеждава, че има работа и трябва да тръгва и нека и тя тръгне с него… Вече не се смеел на нейното незнание, вече отдавна и не се отегчавал,  вече започвало да  го втриса  от това тъпо и упорито повтаряне на това: „Бе добре, ама ти що работиш?“ Боже, нима може в този век да живеят толкова много гламавщина и простотия на едно място.

В нощта преди раздялата цялото село се изредило да говори на момата Генка да не щурее, ами да тръгне с човека, такова предложение едва ли ще є се направи втори път – рядко едно село е било исторически така право и проницателно в своите схващания. Както и рядко едно момиче e било така непоколебимо в отказа си.

– Море моме, изпуща ли се такова нещо…

– Ма що ми е на менека?

– Цар е това, моме, засрами се…

– Море  да оди заглава, разцарило му се е царство и намера… Он като е цар, я що сам? Я да не сам царевица?

И се смеела в шепата си.

– От сутрин до вечер в Лувъра ще шеташ, по чердаци  ете   че  седиш и мермер  че нижеш наедно…

– Па от каков зор?  От каков зор че нижем, като ми се не ниже?

Така си и отминал по бойните пътеки воинът Наполеон, стигнал до Москва, видял я опожарена и, въздишайки, си рекъл, че това много му напомня за нещо друго. Можеш да влезеш някъде след дълги пътешествия и там да го няма точно това, което най ти трябва… После се върнал, после посетил остров Елба, после се въззел, изкарал още един мандат от сто дни и се прибрал на остров Света Елена да мисли.

И до края на дните си не можел да разбере само едно-едничко нещо — как може да съществува на света жена, която не знае за него, не се интересува от царства и империи, династии и постове и кротко си пасе добитъка, дава ти тялото си, а не те бръсне и за слива, че си бил най-великият император на всички векове. Може би ако Наполеон е търпял поражение, най-истинското е било тук, при момата Генка.

И навярно си е казал дефинитивно, че на този лъжовен свят няма нищо, което да е за всички, всяко нещо е за някои хора, а за други не е, както например и неговата слава. А и само тя ли?

Чувствителни към всичко, свързано с живота на узурпатора — както роялистите наричали тогава Наполеон, – при коронацията на Луи 17, 18 или 19 поканили и непреклонната Девица от Балканите, респ. Вакарел, която имала твърдостта да натрие носа на Наполеон. Роялистите се крепят главно върху умението си да бъдат справедливо благодарни — това не може да им се отрече. Каква била тяхната изненада, когато в отговор на официалната покана се получил автентичният отговор, че госпожа Генка Вутева Гоцова ги моли най-учтиво да я извинят, че не може да присъствува и „да й се уринат от главата“.

Точен превод на тази дума и до днес не е намерен.