ДОМАШНА САМООТБРАНА

Една нощ, както се кандилках като сомнамбул до тоалетната, вместо ключа на лампата напипах нос, рошави мустаци и голяма уста.

Изкрещях и чух – някой срещу мене също крещи. Светнах – насреща ми трепери дребничък човечец с каскет и фенерче в едната ръка, в другата – чувал. Бял като платно, душата му ще се изтъркули през гащите – моята душа – и тя. В тоя момент се разпищя и жената: „Тоя сега ще ни обира ли, ще ни убива ли или ще ни изнасилва“? Свих юмруци и тъкмо да му светна един, моята ме спря:

– Само да си го ударил, глупако, в затвора ли искаш да ни вкараш!!!

Е, палачинки ли да му сервирам?

Че като ме почна  – аз телевизия не гледам ли, вестници не чета ли? Законодателите решили, че ако си бием крадците, не тях, а нас ще вкарат в панделата. Може, уточнява жената, да го удариш, но само ако той първи ти посегне. И гледай да не го биеш по-силно, отколкото той тебе – иначе – на топло.

Разбрах. Събрах кураж и взех да го подканям с жестове да ме удари. Давай, викам, сега ти се е паднало и заподскачах като Кобрата по ринга.

– Ама, моля ви се, вашите мускули са много по-големи – пропищя изведнъж онзи. – Освен това аз не умея да се бия. Не е равностойно, питайте жена си!

– Ти, крадецо, разби ли входната врата или я отключи? – заразпитва го моята.

– Ама как може да ми говорите така! – отговаря обиден онзи. – Аз съм професионалист, отключих бравата без никаква увреда.

И раздрънка цяла връзка шперцове. Жената се притесни:

– Казах ти аз, че сме я загазили. Няма ли взлом, няма самозащита.

Все пак тя измисли нещо – пъхна се под кревата и измъкна кутията на големия шах, дето се чудех къде се е дянал. Отвори я, вътре подредени: двойка къси ножове за обезкостяване, двойка средни ножове за чистене на риба и двойка дълги ножове тип шеф готвач. На другото крило закрепила чифт пистолети, от ония с платстмасовите сачми, и двойка пищови за пейнтбол. На дуел – като на дуел – трябва да сте равностойни. Иначе щели да ни обвинят в насилие над човека.

Онзи съвсем запецна. От ножове, каза, изпитвам ужас да не се порежа. Пищовите за пейнтбол можело да му съсипят дрехите и накрая, ще не ще, избра сачмените пистолети.

Обявих дуела. Застанахме в средата на хола с опрени гърбове, а жената влезе в ролята на секундант:

– Правите три крачки, като кажа „бум“ – завъртате се и стреляте. Ако уцели моя мъж – звъним в полицията, ако уцели чуждият, пускаме го да си ходи по живо, по здраво.

Стори ми се справедливо. Меря крачките аз, обаче взех да се притеснявам. Ако го застрелям в главата, ще вземе да стане някой сакатлък, после върви лежи в затвора. Я да го пушна в слабините. Завъртях се като каубой в индиански филм, но преди да гръмна, оня взе да се кълне, че е е честен човек, ключар, който помага на хората в беда, когато им блокират бравите.

– Връщах се от спешен случай. Посред нощ ми се обадиха. Заключено детенце, скъсало се да реве само в апартамента, а безотговорните му родители – на бар. Извикаха ме съседи, че щеше да се задуши от плач душицата. Свърших работата, тръгнах си, ама не щеш ли, по пътя простата взе да алармира.  Викам си, ще вляза тихичко в някой апартамент да ползвам тоалетната, пък тя каква стана…

– Така кажи, бе, човек! – затупах го аз по рамото.

Поканихме го да седне, жената свари кафе и наля по чаша вино, аз нарязах суджук от домашния, защото от напрежението всички бяхме огладнели. Ясно беше, че няма да се спи тази нощ. Гостът, като професионалист, посочи слабите места на нашия патрон и обеща утре, като компенсация за безпокойството, да ни монтира много по-качествена брава.

Изпратихме го на разсъмване и се заприготвяхме за работа. Измих се, избръснах се, облякох се, обух обувките и по традиция преди излизане си направих инвентаризация – ключове за вкъщи, ключове за работата, ключ за колата, шофьорска книжка, лична карта, портфейл… Обаче портфейла го няма. Бутнал съм го в шкафа, както обикновено. Обаче и там го няма. Гледа жена ми в чантата си – и нейния портфейл го няма. Като видяхме, че я няма и кутията с брачните халки и накитите от сватбата, зацепихме, че оня ни е изпързалял съвсем професионално, но вече беше късно.

Нищо не казахме на полицията, нито на съседите. От срам. Сменихме бравата с по-хубава и всяка вечер внимателно залостваме прозорците. Шаха прибрах обратно в кутията, а ножовете подредих в нов, специален куфар. Пластмасовите пищови замених с газови и за всеки случай добавих чифт томахавки и два арбалета. Жената даже тръгна да тренира бойни изкуства. Аз обаче отказах по стратегически съображения. Когато, обяснявам, влезе крадец, който владее бойни изкуства – поемаш го ти. Ако е аматьор като мене – насреща съм аз. Балансираме ли се така, винаги ще бъдем равностойни и пред противника, и пред закона.

Стоян СТРАТИЕВ