Нашият петъчен салон

ЧЕРВЕНИЯТ АПАРТАМЕНТ

 Предприемчиви софиянци събрали в апартамент покъщнина от 80-те години и го превърнали в дом-музей на соца. В него, освен типичното за времето обзавеждане – талашитени секции, телевизор „София“ и грамофон „Респром“, има детски играчки, празни шишета от бира и лимонада, сгъваемо колело „балканче“, жълти китеници и каренца с бродерия. Има и транзистор „ВЕФ“  – онази най-популярна марка транзистори, произвеждани в Латвия, които бяха за българина „прозорец към света“ – на неговите къси вълни се ловяха емисиите на БиБиСи, Дойче Веле и Свободна Европа.

Целта на апартамента е като с машина на времето да върне младите посетители в годините на соца – по предметите от бита днешният младеж да си представи епохата.

Но само от битовизмите можеш ли да разбереш миналото? Това е само част от истината, външната, видимата страна от живота.

А невидимата?

Истината за живота в несвобода, в принуда, в страх от милиционери и партийни секретари, това  как да се разбере от днешния млад човек? Той ще гледа черно-белия телевизор или скапания грамофон и ще си мисли, че проблемът ни е бил допотопната техника. Не, не беше важно, че телевизорът е черно-бял, а че по него нямаше какво да се гледа – предаваха само речи от партийни конгреси и партизански филми, а в петък – телевизията беше на руски. Грамофонът „респром“ не само бе с лош звук, на него можеше да се слуша само българска естрада. По-късно, малко преди промените, „Балкантон“ издаде плочи на „Бийтълс“, „АББА“ и „Куийн“, даже и на „Пинк Флойд“… Но преди това западната рок-музика бе забранена по българското радио и телевизия.

В подредбата на апартамента-музей има и рафтове с книги, виждат се и романи от западни автори. Наистина понякога се издаваха  стойностни чужди писатели. Но пък с предимство бяха нестойностните български – днес техните имена не се помнят и многотомните им издания не стават даже за подпиране на диван. Ако искате да видите какво значи „верноподаничество“ и „слагачество“ в литературата, разгърнете сборниците „Априлски сърца“.

Тук сякаш влизам в ролята на екскурзовод из Червения апартамент. Знайно е, че по-важен от музея е гидът, който ще ви води из него. Защо не се получи нищо от „Музея на соца“, създаден с объркана концепция от бившия културен министър Вежди Рашидов? Там посетителят никъде не вижда и не чува оценка за епохата, когато са ваяни бронзовите или каменни исполини – паметниците на вождовете, а само разглежда творбите на „соцреализма„ като екзотика. И в магазинчето му предлагат да си купи значка с Ленин, Сталин, Димитров или Живков, емблеми със сърпове и чукове – пак като екзотика. После се чудим защо на улицата младежи ходят с Че Гевара, с калашници и надписи СССР по тениските – вижда им се „куул“, а подробности за емблемите не ги интересуват.

И все пак Червеният апартамент в София е едно добро начало – ако му се събуди интересът, от него младият посетител може да започне пътуването си назад във времето. Но все пак да пътува с добри екскурзоводи – например заедно със „Задочните репортажи“ на Георги Марков, които все не стигат до гимназиалните учебници. Със спомените на лагерници от „Белене“. Или с книгите на Христо Христов и Вили Лилков, които излязоха в последно време.

 

Михал Мишковед