КРЪСТОПЪТ

ИВАН ОСТРИКОВ (1929 – 1980)

 Твърдят, че първоначално животът се зародил във водите на световния океан. Може и така да е, но не вярвам да се отнася и за мене. Моите срещи с водата са се осъществявали предимно от хигиенни съображения, по-рядко за утоляване на жажда и никога не са били продиктувани от спортни амбиции. Но сега вече не е така. Водата ми разкри една голяма истина и стана причина да стигна до кръстопът на моя жизнен път.

Неочаквано моята съпруга заяви, че водя прекалено заседнал живот, че непрекъснато се тровя с цигари и алкохол и престъпно пренебрегвам мъдростта на старите римляни за здравия дух и здравото тяло. Жена ми е човек на делото. След няколко дни аз вече имах карта за посещение на някаква плавалня. Опитах се да възразя, че не зная да плувам. Тогава тя ми връчи ръководство по плуване, надписано с най-сърдечни пожелания и горещо ме целуна.

Въздъхнах и си взех два дни отпуск, за да проуча ръководството. Започнах изправен пред огледалото. Махах с едната ръка, махах с другата и малко оставаше да полетя. После се тръшнах на леглото. Махах с ръце, удрях с крака и извивах глава над рамото, за да си поемам дъх според правилата. Реших, че трябва колкото се може повече да се приближа до естествените условия. Донесох един леген, пълен с вода. Поставих го на пода. Легнах. Натопих лицето си във водата, запръхтях и заразмахвах ръце и крака. Хареса ми.

По едно време на входната врата се зазвъня настоятелно. Отидох да отворя, както си бях по гащи. На стълбището стояха един лекар с  бяла престилка и един санитар с бяла шапчица и черни мустаци, а над раменете им надничаха всички обитатели на нашия блок.

– Как сте? – някак прекалено весело ме запита лекарят, повдигна клепача ми и надникна в окото ми.

Преди да успея да отговоря, той пъхна пръсти под ребрата ми. Започнах да се кискам, защото имам много силен гъдел. И лекарят се закиска заедно с мене, намигна ми и запита:

– Какво мислите за живота?

– Прекрасен е! – успях да изцвиля, като продължавах да се кикотя идиотски.

– Да го вържа ли? – изръмжа бялата шапчица.

Забелязах, че пред входа на блока е спряла линейка. Нищо не разбирах.

Лекарят ме прегърна през раменете, пак ми намигна и запита поверително:

– Хлебарчици и плъхчета виждал ли си?

– Отдавна не съм – признах си. – Само дребни мушици.

Лекарят още повече се развесели.

– Дребни, но много, нали?

Недоумявах.

– Малко, една, две… – промълвих.

– Да го вържа ли? – пак изръмжа санитарят.

Бялата престилка ме прегърна още по-здраво и кимна на бялата шапчица. Санитарят влезе в хола, клекна до легена, помириса водата, сетне я плисна от прозореца. Долу някой изрева. През това време лекарят нежно ме галеше по страните и пееше песента на Сънчо от телевизията.

Едва след четвърт час недоразумението се изясни. Една жена от съседния блок ме видяла да лежа на пода, да си топя главата в легена и да размахвам ръце и крака. Решила, че съм полудял и искам да се самоубия. Вдигнала тревога. Повикали „Бърза помощ”. Понякога прекаляваме с грижите за човека.

Лекарят насърчително ме потупа по рамото:

– Спортувайте, спортувайте, полезно е!

Санитарят се почеса по врата, явно съжаляваше, че не ме е вързал, и всички си отидоха. Продължих тренировките при спуснати пердета. Аман от любопитни съседки!

На другия ден пристигнах в плавалнята. Съблякох се в гардеробната и преминах в отделението с душовете. Строги надписи нареждаха, че трябва основно да се изкъпя със сапун, преди да вляза в басейна. Заех се съвестно да изпълня нарежданията. Сапунисвах се, обливах се, пак се сапунисвах. Удоволствие. Не е като у дома, където все се страхувам, че бойлерът ще се изчерпи. Топла вода в изобилие. А с едно око поглеждам часовника. Все се надявах, че определеният един час ще измине и ще се прибера вкъщи основно изкъпан.

Отдавна бях останал сам под душовете, когато топлата вода неочаквано спря. Край. Връщане назад нямаше. Нахлузих гащетата и с бодрата стъпка на осъден на смърт поех към басейна.

Там беше шумно и весело. Младежи и девойки като стадо делфини цепеха бистрата вода. А водата бистра, бистра – сълза. И дъното някъде далече, далече… В единия край на басейна червен надпис – 1,80 м, в другия по-страшен надпис – 4,20 м. И при най-добро самочувствие аз съм висок само 1,75 м. Въздъхнах. Може ли да се вярва на теоретични ръководства по плуване?

Високо някъде под стъкления покрив летеше врабче. Живинка. Сродна душица. И двамата не сме си на мястото. Врабчето намери някакво отворено стъкло и излетя. Останах самотен и отчаян. Започнах да се разхождам, обхванат от скръбни мисли. Ако вляза откъм дълбоката страна, по-малко ще се мъча. Дожаля ми за детето. Горкото бъдещо сираче!

И така вървях край бистрата бездна, въздишах и бях готов да я допълня с бистрите си сълзи, когато чух глас. Всеки може да чуе глас. И Жана Д’Арк е чувала гласове. Защо не и аз?

Спасителният глас не беше ангелски, а на един младеж със сини гащета. Молеше ме да го наблюдавам, дали замахът с лявата ръка е като с дясната. Заплува той, а аз тръгнах пеша по ръба на беасейна и започнах да го напътствам:

– Ха така, малко по-напред! Внимавайте! Не разтваряйте пръстите! Но и не ги стягайте прекалено!

Все пак бях чел ръководството. Разбирах нещичко от плуване.

Преминахме от единия край до другия. На връщане той вече плуваше много по-добре.

– Имате талант! – насърчавах го. – Но обърнете внимание на десния крак. По-плавни движения, по-плавни… Плувате, а не се боксирате. Не така рязко!

В следващите минути до мене допплуваха още трима младежи и една девойка. Наложи се да въведа някакъв ред. Единият трябваше да оправи дишането си. Няколко пъти му обяснявах, а все не възприемаше. Станах строг. Отдавна имам склонност към педагогика.

– Издишването под водата! – тропах с бос крак. – Захапвайте въздуха, а не се прозявайте! Не сте на съвещание! Там ще се прозявате! По-живо! Ат, два! Ат, два! И тласък с краката!

Неусетно половината от плувците станаха мои ученици. Хората са жадни за напътствия. На всички трябваше да обяснявам. Не смогнах. Проснах се покорем върху перваза, размахвах ръце, вдишвах, издишвах. Преобърнах се по гръб. Демонстрирах правилни движения с крака, плавно, елегантно, хармонично. Отново скачах прав. Насочвах, напътствах, мъмрех, насърчавах, хвалех, сочех за пример, анализирах, критикувах, правех изводи. И пак отначало. Басейнът се превърна в истинска школа за високо майсторство. А аз горях, пламтях, въпреки водните пръски, които ме обливаха, и се раздавах на хората без остатък.

Някой нежно ме докосна по рамото. Обърнах се. Обемиста руса красавица, която едва се побираше в банския костюм, ме гледаше с усмихнати сини очи. Зад нея, застанал мирно по военному, стоеше дългуч, с отпусната кожа и кисело изражение.

– Моят съпруг – представи го тя.

Ръкувах се, без да разбирам какво искат от мене. Дебеланата се усмихна лъчезарно и промълви:

– Чо-чо-сан…

– Моля? – нищо не проумявах.

– Това е неговата мечта – доверително ми прошепна русата красавица.

Дългучът кисело се усмихна и, застанал все така мирно, срамежливо гледаше пръстите на краката си. Неочаквано тя запя, вкопчила ръце пред гърдите си. Пееше арията на мадам Бътерфлай от едноименната опера.

Всичко затихна. Не се чуваше плисване на капчица вода. Само русият глас кънтеше под стъкления покрив. Забелязах, че неусетно съм започнал да дирижирам. И това съм могъл! Да не ми се надява човек!

Когато арията завърши, гръмнаха бурни аплодисменти. Синеоката чучулига всеотдайно се покланяше. Банският є костюм предупредително пукаше. Сетне ме посочи с благодарност. Аплодисментите станага още по-бурни. Поклоних се и аз.

– Много обичам да ми ръкопляскат – прошепна тя.

Открих, че и на мене ми е приятно. Съпругът стоеше мирно и мечтателно съзерцаваше босите палци на краката си. Моята нова позната пак ме докосна по рамото и напомни:

– Това е неговата мечта…

– Кое?

– Да ме види да плувам стил „Бътерфлай”. В операта не ме приеха. А той твърди, че съм истинска пеперуда.

Сега вече всичко ми беше ясно. За две минути я научих. Жената притежаваше талант, а и изобщо не можеше да потъне. Пречеше є собственият обем. Другите ми плувни ученици нетърпеливо и ревниво ме чакаха да свърша с нея. Бях щастлив, че мога да допринеса нещо за сбъдване мечтата на един мечтателен съпруг.

Накрая дадох някои общи указания и предупредих, че следващия път ще започнем истински сериозни тренировки.

През седмицата получих предложение от ръководството на спортния комплекс да ме назначат главен инструктор по плуване.

Директорът на една музикална школа ми се обади по телефона. Имали вакантно място за преподавател по пеене. Той бил в басейна, докато аз съм дирижирал синеоката чучулига.

А в неделя една мургава девойка ми донесе лавров венец и кристална купа. Спечелила ги на някакви състезния, но според нея принадлежали на мене, защото тя само следвала моите указания. Поисках да откажа, но девойката се просълзи:

– Не ме наскърбявайте, учителю…

Не можех да я наскърбя. Приех лавровия венец и кристалната купа.

Сега съм на кръстопът. Не зная инструктор по плуване ли да стана, преподавател по пеене ли да бъда или да се заема с литературна критика. Човек никога не знае какво може.

Както и да е, продължавам тренировките с легена. В басейна още не съм влязъл.

 1971 г.