Как участвах във филма “Михаил Строгов”

Който е гледал тази продукция, лесно ще ме разпознае – убитият татарин на преден план, вляво на екрана, със забитото в гърба му дълго копие. Всъщност копието не беше забито в мен, а в земята под лявата ми мишница, но отстрани илюзията беше пълна.

Всичко започна като най-обикновена „партенка“, която се размирисваше из школата дни наред: щели сме да участваме в някакъв игрален филм. Докато на една вечерна проверка ротният лично ни съобщи, че така и така, нашата рота е избрана да участва в италианско-германско-български филм за Михаил Строгов. Както се пишеше в тогавашните армейски издания, мощно „Ура!“ разпра звездното небе над плаца. След това ротният бащински добави, че тази нощ всички трябва да мислим как най-добре да представим ротата пред чуждестранните кинодейци, а и школата като цяло. Защото, както научил отнякъде, филмът щял да се прожектира не само у нас, но и в чужбина.

Вече имахме повече от два месеца вярна служба към родината и оттогава не си бяхме доспивали, но на сутринта личният състав изскочи от леглата по-бързо от обикновено, понесъл геройски неизбежните следи от безсъницата поради предстоящото участие в това изключително важно дело.

Действието на филма се развиваше около едно плевенско село, което бе преобразено по староруски тертип – с дървените къщи, пристройки и стобори, само калта по улиците си беше наша, имаше я и преди. Най-напред ни разделиха според предстоящите ни роли и – о, разочарование! – на нашата рота се падна задачата да пресъздаваме татари. С други думи, отрицателните герои във филма. Помърморихме в строя, изразявайки недоволството си от несправедливия жребий, а после съблякохме шинелите и по указания на сценичните работници, навлякохме едни кожуси от овчи кожи – малко поразкъсани, тук-там изцапани и изгорели – също като истински. На главите ни нахлупиха по един калпак – пак овчи, и накрая ни раздадоха тогавашните манлихери или нещо подобно, с халосни патрони, наречени „звездички“. Предстоеше изпълнението на първата ни роля в киното и макар да поглеждахме с яд и завист към другите школници, дето се бяха превъплътили в руски войници, продължавахме да се пропиваме от отговорност към предстоящите действия.

Първата задача беше да атакуваме близък хълм, завладян и укрепен от руски войници.

След първите десетина крачки част от ротата трябваше да падне поразена от техните куршуми, след още десетина метра – другата част, а останалите да доближат позициите на братушките. Това го каза един въоръжен с гръмовен мегафон преводач от италиански (както ще се окаже после, тъй като режисьорът бил италианец). И въобще през цялото време кресливият му глас, умножен от рупора, щеше да ни преследва по-зле и от старшина на рота.

Та същият преводач изрева да тръгваме в атака и ние се втурнахме към заветния хълм. Още на първите десетина крачки ротата се запрепъва и без да дочака вражеския огън, личният състав вкупом напада по земята. Оказа се, че никой не е останал жив, та да овладява следващите рубежи. Всички като един играехме убити татари. Тогава онзи с мегафона ни подхвана и започна да нарежда, че видите ли, такава армия нямало по света – да се тръшка без бой на земята. Наложи се ротният да вземе положението в свои ръце и разпореди да падаме, но повзводно и с крак очерта местата за приземяване. След два или три опита заснемането на тези кадри приключи и стана време за обяд.

За всеобща радост на масовчиците, към дажбата бе добавена по една свинска мръвка, вероятно от кинаджиите. С няколко набора успяхме в хаоса наоколо да се доберем до селската кръчма, да купим някоя бутилка червено винце и да полеем набързо обилната храна, залегнали зад един стобор. Тук е мястото да каже, че в сибирската деревня цареше невъобразима бъркотия и освен школници, в снимките участваха жители на селото и на околните населени места, яхнали коне, накачулили каруци или просто газеха пеш в размекнатата кал. Повечето бяха предрешени като руснаци, но се виждаха и омацаните с кал кожуси на татарите.

Войникът, като се нахрани и пийне доволно, всеки се сеща за какво започва да мисли, ама не точно за онова, читателю, а за дрямка. Причината за изключването на „онова“ си беше съвсем проста, конете наоколо изглеждаха далеч по-привлекателни от тамошните жени.

След обяда ме споходи невероятен късмет. Без да подозираме за намеренията му, онзи преводач с мегафона отдели трима-четирима от взвода и ни посочи едно място в близост до централната кинокамера (в далечината бяха разположени и други камери). Там предстоеше да изиграем ролята на живота си, а именно – на убити татари! Ще призная: така се вживях в тази роля, че след като забиха онова копие под лявата ми мишница, за което разказах още в началото, неусетно съм заспал. Същото сториха и наборите. Събудиха ни гръмогласните ругатни на преводача с мегафона, който отново занарежда за войнишките порядки у нас. Но тогава ние бяхме просто татари, при това убити, кой да обърне внимание на думите му?

Владимир ШИШКОВ