ИЛХАН

Кръстьо КРЪСТЕВ (1951-2009)

По нашите места Боговете обитават няколко облака над Витоша. Христос и Буда, Аллах и още Някой, сияен и дебел, седят на алени възглавници и гледат с уредите си за нощно виждане как животът препълва софийското поле. Пред тигровите им очи изникват дуварите и телевизионните камери на Драгалевци и Симеоново, мокрите бездомни кучета в „Младост-две“, трамваите, засипани с искри в настъпващата вечер на площад „Славейков“, суетнята и неонът на ресторантите, червените звезди на светофарите. Навсякъде – червено. Това се казва задръстване! И като наблюдават библейското събитие, в което пребивава градът, Боговете без да искат откриват в полите на планината печална сграда. Да видим, да видим, казват те и проникват зорко през покрива. На последния етаж жени с пижами седят в инвалидни колички край маса без покривка и говорят за свекървите си. В паничките им има зелен фасул. На третия етаж… на третия етаж е царството на подлогите. А на втория етаж в стая 223 лежи облещен човек, включен към капещи системи. Това съм аз, здравейте!

Щом през февруари се нанесох в стая 223, близките ми взеха да ме успокояват по джиесема. Един мъдър писател ме утешаваше така: „Знаеш ли какво е писал Албер Камю? Албер Камю е писал – не е важно да се мъчиш да оздравееш, важното е да се научиш да живееш болен!“. Един електротехник ми довери, че основното е, ако изляза случайно от болницата и се позакрепя, да не лягам с жена си, а с нещо чуждо. Един художник ме предупреди, че след като се подложил на лъчетерапия, негов братовчед внезапно проговорил на френски. На български знаел само: „Сипи голяма гроздова!“. Лежах, с духови оркестри, в които бях главно действащо лице.

Докато един ден Аллах изпрати Илхан… Сестра Котева ми бършеше гърба с лавандулов спирт и споделяше, че за нея най-добрият футболен отбор на света е „Рилски спортист“ – Самоков, наричан нежно от тамошната прогресивна общественост „Рилецо“. Тогава вратата се отвори и влязоха Илхан с малка детска патеричка и дядо му, стар турчин с мустаци.

– Добър ден, наборе! – каза дядото. – от днеска сме комшии!

Така се започна всичко… Настаниха се на свободното легло в ъгъла. Дядото на стол край внука. Дори не успях да се обидя, че старецът ме нарече „набор“. На всичкото отгоре после излезе, че е с две години по-млад от мене. Понякога хумористите имат грешна представа за себе си. Може би това дори е задължително.

На визитация сестра Витанова плесна с ръце:

– Я, Илханчо пак дошъл! Ей, миналия път нали обеща да ме научиш да броя до десет на турски! След малко идвам с една инжекцийка и започваме!

Дори доцент Орловски размърда бели вежди, взе да се чуди къде да си сложи ръцете, помота се и попита:

– Как сме с географията?

Илхан беше малък, малък, а пък се оказа, че е ученик в пети клас. В онкологията се расте бавно, ама сигурно. Тук всички порастват, дори възрастните…

Термометърът сочи 38,2. Мразя го.

– Бай Кръстьо, бай Кръстьо! – дърпа ме една ръка в замаяния от обезболяващи следобед. – Нали ще решаваме кръстословици?

Мръщя се, цупя се, но като съм обещал?! Преди два дни Илхан е открил, че съществуват кръстословиците. В неговата къща никой не носи вестници и сега не мога да го откъсна от моите. Най-много обича страниците с некролозите. Куцук-куцук, пристига, сяда на ръба на леглото ми и чете на висок глас:

– Ти ме остави, какво направи… В този час за тебе плача аз… Лесно ти е на тебе там… а питаш ли ме мене тука… дето трябва да ги ям тия кебапи!

Пробва ме. Това за кебапите си е от него. От всичко на света най-много обича кебапчета, дядо му всеки ден ходи надолу по етажите с асансьора да купува от болничното кафене кебапи.

– Илхане – отговарям аз, – абе ти нали щеше да ми четеш за храбрия войник Швейк, какво ме премяташ с тия бири-скари?

Донесъл съм си в болницата книгата на Хашек. За всеки случай. Фейлетонистите ги опяват не с библия на гърдите, а с „Приключенията на добрия войник Швейк“. Илхан иска да чете на глас, а аз да го поправям, ако не поставя правилно ударенията на думичките. У дома му се говори само на турски, а той има намерение да става диджей и вижда бъдещето си в шоубизнеса като рапър. Обяснявам му, че ако ще е рапър, въобще няма значение къде ще слага ударенията. На втория ден започва да помни цели страници наизуст, на третия казва на сестра Витанова прочутия монолог на Швейк за клизмата и как на нея се крепи Австро-унгарската империя. Сестрата и санитарката се смеят и го отвеждат към банята, понесли иригатора като тотем. На сутринта е третата операция на Илхан…

Витоша наднича с бяла болнична касинка през прозореца. Студена сутрин. Илхан го боли и яде само таратор. Дядо му пуши тайно на балкона.

– Приятел – казвам аз, – утре е първи март, имам изненада за тебе!

Илхан се свива на кълбо и завит през глава ми прилича на моя котарак Михаил Кръстев-Мишо, когато се мушне в леглото през зимата. Толкова е малък.

На другия ден вали сняг. И виж, изненада имала и сестра Витанова, и Киро с отрязания крак от съседната стая, и пенсионираната учителка от дъното на коридора, наричана от Илхан „ханъмата“, защото лежи втори месец неподвижна, омотана в чаршафи от главата до петите. Мартеници. Той е целият в мартеници. На ръцете, на вратлето, на изцапаната с йод пижама. Куцук-куцук, операция, не операция, пуска стотинки в металната касичка на телевизора. Ем-Ти-Ви. Отмерва ритъма с пръсти по рамката на леглото, иска от дядо си огледало и се реше с контешко гребенче:

– Пък хубав, бе-е-е… Черен бе-е-е… Хубав!

Поглежда ме с хитро око. Какво ще кажа? Известно ми е, че иска да се подстриже като ония лонгури Румънеца и Енчев, но можело да се зализва и като певеца Ибрахим Татлъсес, ама последния не съм го знаел.

– Не го знам, Илханчо – казвам аз, – ама като ми го пускаш на ем-пе-тройката на телефона, дето ти го е дал баща ти да се чувате, нещо все пее „аман-заман“, „зор-заман“, все такива работи! Много тъжно го дава!

– Ами как? – учуден е Илхан. – Кахър трябва да има! Песните трябва да са кахърни, така пї ги харесват! Е, имам на телефона и една весела, за общ работник по строежите, дето продал гаджето си в чужбина и изпил парите!

– Брей! – възкликвам аз, удивен какви работи има по света…

Илхан обича чай от мента. Още повече обича автоматите. Кафе, чай, кола, иска от дядо си стотинки, взима детската патеричка и премята крак с шината по коридора. После го виждам да минава в обратната посока. Носи ловко чай от мента и голямо кафе. Всеки следобед ходи да види жената от последната стая. Връща се със задача за простото тройно правило, написана на откъснат лист от бележник.

– Баба Вяра е била учителка по математика! Много е строга! – Илхан решава с химикалката ми задачите, ходи из стаята, вайка се, къса, хвърля, после носи омачкания лист за проверка. – Утре ще є махат конците, обаче миналата година е ходила при дъщеря си в Америка! Искам да видя Ню Йорк! Сигурно има зоологическа градина!

– Че то и в София има зоологическа градина! – казвам аз. – Само да излезем оттука и веднага те завеждам!

Илхан се радва и пак иска химикалката. Всеки ден пише дневник в една тетрадка с фолкдивата Ивана на корицата. Пише на турски и на български.

– Какво ще напишеш днес? – любопитствам аз.

– Бай Кръстьо вече не го боли! – казва Илхан.

– Прочети ми го на турски!

Прочита ми го. Звучи като стихотворение.

През нощта ме буди звукът на телевизора. Илхан е седнал на стола, изпружил е бинтовано краче и гледа „Спешно отделение“. Дядо му спи на стола. Така ще го запомня този човек.

– Ш-т, Илхане – шъткам аз, – какво си ги зяпнал тия операции! Малко ли са ни тука!

Той идва да седне при мен и шепне. Усещам детския му дъх:

– Много обичам да гледам как правят операции! Утре ще питам доктор Петканов нещо за упойките!

На другия ден дълго ходят с доктор Петканов из коридора, а докторът ту го отбутва с крак, както Чарли Чаплин – Хлапето, ту го гали по главата. Ръцете на Петканов са грамадни и отдалече изглежда, че роши косата на Илханчо с две пържоли.

Така върви животът при нас през зимата. Всеки ден чакаме с Илхан резултатите от биопсията, макар тя работата да е ясна, но ето, станало поредното чудо! Вратата се отваря и подкрепяна от две рехабилитаторки влиза баба Вяра, прежълтяла като пергамент и усмихната до ушите. Проходила е.

– На баба момчето! На баба момчето! – върви тя с патериците и иска да прегърне Илхан. – Нося ти чай от мента! Нали обичаш чай от мента!

Обръщам се към прозореца със свито гърло. Слънцето се е преместило над Витоша и ясно виждам как Боговете седят на алените си възглавници върху сивия облак, провесили боси крака. Те ме забелязват от високото и правят с пръсти знака на победата, а Аллах – грях ми на душата – неочаквано ми намига. Е, може да е и от обезболяващите…