ГРЕНЛАНДСКА ФАНТАЗИЯ ОПУС 66

Петър НЕЗНАКОМОВ (1920-1997)

До месец септември 1966 година на остров Гренландия, ледения остров, най-големия остров на нашата планета, като изключим белите мечки и тюлените, живееха числом и словом петдесет и двама човека. Всички те бяха от едно семейство, най-младшия клон на известния ескимоски род на Анарвиците от Лабрадор. Глава на семейството беше старият тюленоловец Пагва Сангванук Анарвик, а освен него там влизаха третата му жена Амияк, с която от две-три години насам старият Пагва не живееше (не му беше вече до жени) и я беше дал в разпореждане на втория си син, вдовеца Улулик, тримата му синове (включително и споменатият Улулик), двете му снахи, петте дъщери и седемте зетя (две от дъщерите си имаха по един истински и по един резервен мъж). Всичко останало до числото 52 беше запълнено от внуци и правнуци, едни от които вече ходеха на лов за тюлени заедно с възрастните, а други още врякаха в кожите и търсеха измършавелите гърди на майките си.

Точно преди петдесет години старият Пагва (тогава млад двадесет и две-три годишен левент) се бе скарал на кръв с по-големия си брат Дангалук, бе качил по време на най-страшната пурга любимата му жена на шейната, в която бе впрегнал най-добрите кучета на рода, и бе запрашил дето му видят очите, там, където няма клюки, интриги и човешка ревност, и там, където единствено любовта цари. Такава страна се оказа именно необитаваната дотогава ледена Гренландия. И наистина какви ти интриги и клюки, когато на хиляди мили наоколо няма не само клюкарки, но и жив човек. Само сняг, лед и айсберги, пурги и северни сияния, дълги полярни нощи, тюлени и бели мечки. Да не говорим пък за бялата смърт и така нататък от този род. И какво друго да прави в такава сурова обстановка човек, освен да бие тюлени за храна и да люби своята вярна Салма. Старият (тогава млад) Пагва това и правеше. Имаше достатъчно сили за тая работа и не ги жалеше. В резултат на всичко това на бял свят се появиха изброените по-горе синове и дъщери, а по- после и съответните внуци и необитаемата дотогава Гренландия лека-полека започна да се заселва, докато жителите є достигнаха до указаното в началото число – 52 (по данни до септември 1966 година).

И тогава се случи събитие, което увеличи рязко населението на острова с близо 5000 на сто. Но нека не избързваме! Нека разказваме последователно!

След като бе живял на този остров цели петдесет години, след като бе избил, както гласи семейната статистика, около осем хиляди тюлена, триста бели мечки и бе уловил безброй риби, след като бе изморил три жени, най-сетне старият Пагва взе да мирясва. Почна да го наболява ту кръст, ту гръбнак, ту разни стави. Дъщерите го мажеха наистина с мехлеми от китова и меча мас, налагаха го с компреси, мъчеха го със саморъчно изработени вендузи, но нищо не помагаше. Изгуби старият Пагва добрия си безметежен сън, непрекъснато му се присънваше ревнивият брат Днагалук (вероятно вече покойник) и си искаше своята жена Салма, а пък Пагва не можеше да му я върне, защото още преди тридесет години, горката, я беше изяла бяла мечка. Всички тези болки и тревоги тормозеха стареца, той взе да става сприхав, да ругае за щяло и за нещяло синовете, когато ходеха на лов. Пък и ръката му, тая ръка, която допреди година не пропускаше да удари тюлена с копието точно там, където трябва, почна нещо да му изневерява, да трепери в решителния момент, да дава, както се казва, фира. И зрението не беше същото, и слухът, и обонянието, да не говорим пък за другото. Още в началото казахме, че старият Пагва бе харизал съвсем доброволно третата си жена Амияк на Улулик, вдовеца (тя беше  още в силата си и само му додяваше). Синовете търпяха, търпяха това положение, пък най-после им омръзнаха ругатните и клетвите. И веднъж най-големият син Сунго издебна един момент, когато старецът се бе нагрял край огнището и беше в добро настроение, приближи се и му каза:

– Хайде, тейко, стига вече! Дал си каквото си можал, време ти е за почивка, пък ние, както дал бог, ще се справим и без тебе…

– Каквооооо!? – рипна старецът. – На мечките ли ще ме оставяте? Хубаво сте го решили вие зад гърба ми, видях аз, че все се събирате, все си шепнете нещо, ама ще имате да вземате. На!

И той показа кукиш на най-големия си син.

Сунго отначало се стъписа, не беше очаквал такава бурна реакция, ама после, насърчен от погледите на останалите двама братя, отново поде разговора:

– Не става въпрос за мечките, тате – каза той. – Тия обичаи отдавна ги изживяхме, интелигентни хора сме, слава богу, в средата на двадесети век сме и не сме вече такива варвари. Става дума, тейко, да преминеш в пенсия.

– Какво е пък това пенсия? – рипна още веднъж старецът.

– Пенсия е едно ново понятие, непознато досега за нас, ескимосите, но отдавна практикувано в културна Европа. В какво се състои то ли? Когато дадено лице поостарее и стане вече него… тоест нали разбираш, силите му започват да поотслабват…

– Ба! – каза старецът. – Ако става дума за мене, да знаеш, кучи сине, че на никого от вас няма да се дам. Я виж тия мускули!

– Виждам, тейко – усмихна се снизходително Сунго. – Но все пак не е това, дето беше, де… Оня ден не улучи тюлена с копието… Нали те гледаме…

– Ба! – каза старецът, но вече по-унило. – Гледали сте вие… Нали ви знам какви сте заплеси… Та какво значело, казваш, това – пенсията?

– Ами след като си се трудил цял живот, държавата или съответната обществена организация ти осигуряват на старини известна издръжка. И получаваш си, значи, ти тая издръжка, без да си мръднеш пръста за нищо, седиш си край огъня, пушиш си лулата, пощиш си бълхите, ако имаш такива, и се наслаждаваш на живота… Де да се паднеше тоз късмет и на мене…

– То голям келепир да седиш край огъня – промърмори старецът, но личеше, че вече е поомекнал. – А кой ще ми я плаща на мене тая пенсия, като си нямаме ние държава в Гренландия.

– За това не се грижи, тейко – каза Сунго. – Това си е вече наша работа, на благодарното потомство…

Старият Пагва не се предаде веднага. Още три месеца след този разговор той ходи на лов наравно със синовете и зетьовете, но веднъж, като го сви ишиасът, извика настрана най-големия син и му каза шепнешком:

– Как беше оная ваджия, дето ми я предлагаше бе, кучи сине?

– Пенсия, тате – засмя се Сунго. – Кандиса ли?

– Кандисах – каза старецът.

Оттогава старият Пагва вече не излизаше на лов. Той се закроти в най-крайното от десетината иглу на семейството, седна край огъня, уви се с наличните кожи и почна да се наслаждава на живота. Но се наслаждава, дето се вика, от ден до пладне. На края на седмицата взе нещо да нервничи, да крещи, да хока снахите и внуците, да хвърля по тях стари харпуни и копия – с една дума, дойде му до гуша безделието. Цял живот се бе борил със студове и виелици и сега изведнъж – тук, край огнището, на завет и на топло, бе почувствал, че се превръща в никому ненужна баба. Синовете отново се замислиха – трябваше да се намери на този опърничав старец занимание, да се запали от някаква обществена дейност. Иначе щеше да се наложи да го оставят на мечките, както е било във време оно. А пък не им се искаше да прибягват до този варварски обичай. Мислиха, мислиха синовете и най-после Улулик (този, на когото старецът бе отстъпил третата си жена Амияк и който минаваше за най-окумуш от тях) каза:

– А бе най-добре е да запалим дядката с проблема за заселването на нашата необитаема Гренландия. Все може да му роди пипето нещо полезно. Стига сме стояли самички на края на света.

Останалите синове се съгласиха, макар че не виждаха какво може толкова да допринесе старецът за разрешаването на проблема. Но все пак да се занимава там, да остави жените и внуците на мира.

Най-големият син Сунго запозна стария Пагва с предложението на Улулик. Той употреби цялото си красноречие, нарисува какви ли не фантастични картини за бъдещето на Гренландия, но старецът се отнесе доста недоверчиво, дори иронично към предлаганата му занимавка.

Но след като се наспа, изглежда, му дойде друг ум. Той се затвори в леденото си иглу и нареди да не го безпокоят – ще мисли, значи, по проблема.

Старият Пагва не излезе от иглуто в продължение на пет денонощия (в нашия европейски смисъл на думата). Няколко пъти пращаха внуците да видят какво прави – да не би случайно да е предал богу дух. Но Пагва си беше жив и здрав, той мислеше съсредоточено, със сбърчено от напрежение чело край полузагасналия огън, а от време на време пишеше нещо с китова кост върху парче фина тюленова кожа.

– Съчинява мемоари – казаха си синовете. – Е, нищо, и това е занимавка, тъкмо за пенсионери.

И те се заеха с изоставената поради стареца текуща работа.

Но това, което пишеше Пагва, не излезе мемоари. Едва по-късно се разбра какво му е измътило пипето на хитрия стар ескимос. Да вземе той, докато всички го мислеха вече за напълно изкуфял дядка, да съчини писмо до събратята общественици по целия свят и да ги покани на първия по рода си симпозиум по въпросите на Гренландия. С простия си, но природно надарен ум той, видите ли, разсъдил, че това звучно название симпозиум не може да не окаже магическо въздействие върху обществениците. За да участват в симпозиум, те биха били готови да отидат и на края на света.

Писмото-покана старият Пагва изпрати до Лабрадор по търговеца Аламурик, който тъкмо по това време беше дошъл по тия места, за да изкупи кожите от сребърни лисици и рогата от карибу, събрани от семейството Анарвик. От Лабрадор писмото бе разпространено по целия свят.

И резултатите не закъсняха. В средата на септември тая година на гренландския бряг акостира не без мъка лайнерът „Мавритания”, луксозен океански кораб с вместимост 50 000 тона и 1500 пътници на борда, все мастити общественици и техните секретарки, все участници в големия гренландски симпозиум по ледените проблеми. Делегатите не бяха ходили досега само в Гренландия и затова разглеждаха с голям интерес безкрайния леден пейзаж, който се простираше пред очите им, и търсеха града, в който щяха да отседнат.

За всички последвали събития ще разкажем в резюме, защото мястото и времето няма да ни стигнат, за да се впускаме в разни потресаещи подробности.

Щом делегатите за симпозиума слязоха на брега, лайнерът „Мавритания“ вдигна веднага котва, тъй като капитанът беше вече забелязал, че заледяването на залива е започнало и ако се забави само час, ще трябва да презимува тук. „Мавритания“ се впусна с пълен ход към открития океан, а участниците в симпозиума, понеже не можаха да се поберат в осемте шейни, изпратени от стария Пагва, се запътиха пеш в четиридесетградусовия студ (сравнително топло време за тия места) и развилнялата се пурга към десетте ледени иглута на семейството Анарвик. Как стигнаха те там, особено секретарките, ние няма да разказваме – Джек Лондон ги е описал тия работи по-добре от нас. Ще кажем само, че още същата тази нощ около десетте иглута изникнаха още 750, построени лично от гостите. Как са ги строили в пургата почти без опит и без кожени дрехи, не ни е известно, но ни е известна старата поговорка, че когато опре на магарето, и ата задминава. Тъй като по същото време в Гренландия започна и дългата шест месеца полярна нощ, а запасите от тюленово месо и от гнила риба на организаторите на симпозиума стигаха само за един обед и за една гала вечеря на делегатите, самите делегати, след като разбраха на собствените си кореми какво е глад, нарамиха наличните копия и харпуни и водени от синовете на Пагва, потеглиха във виелицата на трудна борба за насъщния. Някои от тях бяха наклонни да се откажат от по-нататъшно участие в симпозиума, но след това единството се възстанови и по-нататък вече между участниците се възцари пълно единодушие и дори единомислие.

Понастоящем Гренландия брои 1552 жители. Тя е съвършено независима страна (поне шест месеца в годината), когато до бреговете є не може да се доближи никой. Повече от половината от населението е с висше образование. В това отношение тя е на едно от първите места в света. На глава от населението се падат по пет бели мечки и почти по една секретарка. Страната се управлява от избираем управителен съвет, начело на който стои хитрият стар Пагва Сангванук Анарвик, този, за когото синовете му мислеха, че си е изпял вече песента и става само за мечките.

 1966 г.