ЕСЕН ЛИ Е?

 

Не знам дали не ви разказвам всичко това напразно. Защото никак не е сигурно дали есента всъщност е започнала.

Пристигам аз например преди време в Созопол, влизам в двора на леля Мария, а тя ми казва:

– Е, щом ти си тук, значи есента вече дойде!

– Дошла е друг път – възразява синът є Кольо, – има още да почакаме до есента.

– Защо бе, Кольо? – не го разбирам аз, понеже виждам под асмата две бъчви, които преливат. – Ти вече си смачкал гроздето…

– И тия дни ще го прибера в избата, че почва да кипи, и ще сложа джибрите за ракията да киснат. Ама тая година беше суха и гроздето узря рано. А ти спокойно можеш да ходиш на плаж, има време до есента…

Не сядам да споря с него, а отивам до брега в кафенето на Цецо. Той ме посреща с бира и възглас:

– Хайде, бе! Щъркелите откога отлетяха, а тебе те няма! Нали обичаше да плуваш по гръб в морето и да гледаш ятата?

– Обичам – казвам му аз, – ама и щъркелите са подранили, щото според Кольо есента още не е дошла.

– Е, Кольо си знае – примирява се Цецо, – но за мене щъркелите повече показват. Сега ще гледаш как хвърчат листата на каваците.

Съгласявам се, че каквото има по небето, това ще гледам. После питам – сега като няма много работа, защо не иде и той до плажа?

– Аз на пясък не съм стъпвал от десет години – обяснява ми той, – а в морето не съм влизал от пет!

Нали съм софийски курортист, решавам, че нещо бърка:

– Че как влезе в морето, без да минеш по пясъка?

– Паднах от лодката – признава си Цецо леко сконфузен.

Спасителят Спас гледа на сезона иначе:

– Аз по друго съдя – обяснява ми той, – останат ли на плажа повече рускини, отколкото българки, значи лятото се е оттекло. За щъркелите не знам, ама българката много усеща кога курортът почва да се разваля.

Съседът Иван гледа от друга страна.

– Днеска – казва той – гледам от пейката пред къщи вече втора серия. От вчера дават новия созополски филм „Пътят към София”. До онзи ден пред къщи минаваха хора, сега минават само куфари…

– Как беше сезонът тази година? – питам го.

– Добре беше – отвръща ми, – ама само за онези отсреща…

На отсрещния тротоар правят закуски. Продават ги по лев и нещо, доста големшки са и две на ден стигат човек да не огладнява до другата сутрин…

А Созопол вече не мирише на смокини, мирише повече на печени чушки. Мургави мъже бръмчат с резачки из дворовете и превръщат кубиците дърва в цепеници. Отишли са си и постоянните сноби, които не пропускат септември, без да се покажат на своята си „Аполония”. Човек може да намери дори място за паркиране.

Мълчат чалгаджийниците и нощем на километър от брега се чува приливът. Чуват се и свирките на спасителите, защото на плажа вече от седмица се вее червен флаг и само гларусите инспектират подозрително празните кошчета за боклук. Чува се глъчката на децата, когато отиват и се връщат от училище. Чува се и какво си говорят минувачите по улиците – предимно на чужди езици за високото кръвно и проблемите със сърцето. Заради тях са дошли тук чак сега. Иначе в друго време ухото долавя само някакъв ромон, тътен, от който дума не можеш да различиш, само ръмжене и от време на време крясък. Изведнъж се дочува, че над Созопол прелитали и самолети.

Тихо е дори край „Вечните разкопки”. Последните студенти са понесли към къщи раниците си, за да се върнат следващата година. През това време вятърът ще е засипал с пясък изровеното и те ще започнат работа отначало – както го правят вече двайсет лета подред. Затова си мисля, че това начинание никога няма да бъде завършено поне отчасти. В края на краищата и науката е вечна.

В града постепенно изчезва любимата ми бира – магазини и ресторанти приключват сезонния си бизнес и ручеят на доставките постепенно пресъхва. Яки момчета събират първо платнищата, а след тях и железните скелети на чадърите по плажовете и от навесите пред заведенията. Кварталното куче Рамбо най-после се решава да излезе от сянката на любимата си джанка и отива да провери дали не е останало нещо за него, след като са отнесени и последните скари от кебапчийниците. В кръчмите без да им мигне окото предлагат прясна риба. В морето лодки не се виждат, но готвачите са я извадили от фризерите още снощи…

Кольо обаче остава все така непреклонен.

– Всички бъркате – казва, – скоро ще дойде есента и с нея идва най-хубавото…

Само след два дни той излиза с лодката в морето преди съмнало и се връща чак следобед. Пропуснал е да отиде на работа, по телефона е намерил кой да го смени, отмалял е, но е щастлив.

– Паламудът дойде! – вика още от улицата и понася към двора две каси, пълни със сребристи риби. – Ей това разбирам аз край на лятото! Ще има есен тая година!

След което си взема от къщи половин хляб, яхва моторетката си и пак поема към пристанището.

Та ето защо ви казах в началото – не знам дали не ви разправям всичко това напразно. Кой ли някъде още живее в своето лято и чака своята есен, кой ли пък другаде е щастлив в своята зима и никак не бърза да дойде пролет? Ама нищо де, нали важното е да си говорим…

Любомир Методиев