Паметникът – по-добрият приятел

Унил зрял мъж се разхождаше в запустял градски парк. В една алея забеляза паметник на достолепен човек в цял ръст, който гледаше умно. Никакви данни за името. Мъжът приседна до него и му заговори. Бронзът го слушаше, без да го прекъсва. Това не му се беше случвало от десетилетия. Започна да разпитва местните хора, никой не успя да му каже нещо, което да го задоволи. След седмица попадна на един старец, който му разказа следното:

– Този паметник е построен с парите на наш съкварталец. Разбрал за този човек в началото на миналия век.

– Какъв е този човек?

– Известен мислител.

– Знаеш ли му името?

– Както виждаш, всички букви и цифри отдавна са изчезнали. Но доколкото знам, мислителят е французин.

– Значи нищо не е разбрал.

– Какво не е разбрал?

– Нищо, нищо.

– А-а, нашият съкварталец ли? Той е служил във френския легион преди повече от сто години. Веднъж прочел една книга на този мислител. Толкова му допаднала, че оттогава не бил чел нищо друго. В книгата имало портретче на автора. Когато се върнал в България, поръчал на един приятел–скулптор да му направи паметник по рисунката.

…Мъжът се появи отново в парка след половин година. Беше научил френски, вземал уроци при един преподавател в университета. Паметникът видимо се оживи, усмихваше се,  кимаше одобрително. Няколко месеца по-късно се разбра, че на това място ще строят мол. Мъжът реагира незабавно. Нае двама цигани с каруца и откара паметника в едно село, където имаше наследствена къща. В двора намери подходящо място за паметника и скоро се пресели там. Започнаха да идват любопитни хора от селото, сядаха до паметника, говореха, мъжът превеждаше. После замина на екскурзия във Франция. Когато се върна, разказваше:

– Там се запознах с Жана д,Арк, Луи ХIV и Наполеон. Изслушаха ме, без да ме прекъсват. Тъй като съм служил дълго време в армията, споделих с Наполеон някои мои идеи за военната стратегия. Мисля, че му допаднаха.

– А защо избягваш българските паметници?

– Защото не обичат да слушат,  когато им говориш. Като всички българи. Съвсем друго е френското възпитание.

Веднъж през селото минаха двама френски туристи. Явно бяха разбрали за паметника, затова се отбиха в двора. Домакинът ги посрещна, запознаха се, отведе ги при паметника. Единият от тях се загледа в него и възкликна:

– Та това е нашият Жан Жак Русо!

Една френска и две български телевизии направиха филми за тази любопитна история. Мъжът стана популярен, но остана верен на себе си.

Преди седмица попадна на паметник на известен испански мореплавател. Заговори го, остана поласкан от вниманието и започна да учи испански.