МИСТЕРИЯТА С ЧЕРВЕНАТА ЖИЛЕТКА

Не знам от къде точно произлиза изразът „Марко Тотев“ за човек без късмет, но като се позамисля, все ми се струва, че съм му пряк наследник. Особено когато съм на път! Как и откъде е дошло това родство – също не мога да кажа, обаче фактите са си факти. Впрочем съдете сами.

Лятото пътувахме с жена ми с малкото и живописно влакче от Дрезден до курортното градче Верниге Роде. Влакчето, както и градчето са наистина венецът на немската носталгия. Вагончетата малки, седалките дървени, купетата – уютни, по за четирипет човека, и за радост на децата – кондуктор в пълна униформа и клещи, с които пощраква. Та седнахме ние срещу двойка усмихнати баба и дядо, които през цялото време глезеха любимата си внучка, която за всеобща радост тръскаше сламенорусите си плитки и тиролската фустичка. С една дума – идилия. По едно време видимо пристигнаха на тяхната гара и старците гушнаха любимото внуче, кимнаха ни любезно и излязоха от купето. На полираната дървена седалка срещу нас остана една червена дамска жилетка!

На тези гарички влакчето не е като експресите, бави се, спретнат чиновник с червена шапка, неизменното флагче и свирка подканя пътниците с любезна усмивка и дава съвети. Тогава у мен се пробуди едно непознато ми чувство за немско-европейки „Оrdung“ (ред). Грабнах червената жилетка и като се подадох през ниския прозорец на вагончето, махнах на началник гарата.

– Г-н началник – бързешком започнах аз, – преди минутка в нашето купе пътуваха баба, дядо и внучка на около десетина годинки, облечена в тиролска носия. Вероятно са слезли тук, но забравиха на седалката тази дамска жилетка. Сигурно ще дойдат да си я потърсят, та ето я на. Бъдете любезен…

Чиновникът козирува с уважение към жеста на един чужденец, взе жилетката и като ми благодари стегнато, вдигна байрачето, свирна със свирката и влакчето потегли.

Седнах си с чувството за добре изпълнен граждански дълг, а и жена ми ме изгледа много одобрително. Видимо реши, че съм на път да стана европеец. Така мислех и аз.

Пропътувахме в идилична семейна хармония и тъкмо се канех да обясня на половинката си, че дългите години гурбет най-сетне са заличили у мен тъмния балкански субект, когато познатото ми семейство от баба, дядо и внучка изведнъж се показа на вратата на  купето. Собствено на преден план се показа само бабата и като хвърли един поглед върху празната седалка, сбърчи вежди в гневна полуусмивка и ни погледна строго и изпитателно. Погледът є се целеше в жена ми, която беше горе-долу неин ръст. Не беше необходимо да си пророк, пък, да си призная, аз и не съм, за да се догадя, че с този си поглед старата жена си търсеше жилетката. В купето нямаше и не беше имало никой освен нас. Тогава?!

Дядото и палавата внучка влязоха след нея в купето, седнаха без сянка от предишната усмивка и като изтълкуваха правилно красноречивия жест на бабата с разперени ръце и вдигнати вежди, седнаха мълчаливо срещу нас. Видимо беше настъпил часът на страшния съд.

Сузи никога не беше се отърквала от езика на Гьоте, затова на мен се падна ролята на защитник на семейната чест. Поколебах се малко дали да започна с осмата Божа заповед, сиреч „Не кради“, и да се закълна, че винаги съм я спазвал, но реших, че макар и непознати, човекът трудно би ми повярвал. Затова потърсих опора в златния телец и като извадих портофейла си, за да съм по-убедителен, реших да си призная всичко от игла до конец.

– Уважаеми господине – със заекване отпочнах защитата си аз, – преди малко вие тримата станахте и напуснахте нашето купе. (Човекът къмна утвърдително, защото това си беше самата истина. Окуражен, продължих вече по-гладко). И госпожата – посочих я за подкрепа – остави тук на скамейката срещу нас една червена жилетка. (Баба също кимна утвърдително, което много ме успокои. Такаа, значи съм на прав път). Тогава – продължих аз – ние (Сузи същи кимна) си помислихме, че сте слезли на предната гара и аз предадох жилетката на началника на гарата!

Двамата старци се хванаха, доста театрално според мен, за главите и замълчаха. Тогава малката палавница в картечен словоред разказа, как във вагон-ресторанта имало ужасно хубав сладолед с малини и те отишли там да ядат. А дядо є пил бира, въпреки че баба все му се карала, защото имал високо кръвно. С една дума, тайното стана явно. Оставаше ми само едно. Разтворих портофейла си и казах, че съм готов да ги възмездя за загубата по цена, която те ми посочат. Това усилие изби пот по челото ми, но се облегнах
назад, горд от себе си и от своята европейска почтенност.

Тогава думата взе набеденият биропиец и дълго и учтиво ми обясни, че не може да приеме пари от мен за една стара жилетка (бабата пак си върна сериозния поглед и той се поправи с думите „почти нова жилетка“) и ми обясни, че ще телефонира от Верниге Роде на отминалата гара и жилетката непременно ще пристигне у дома им. За да докажа още веднъж своята почтеност, подадох на мъжа визитната си картичка. Той се оказа, че поназнайва малко френски и се наложи да скрепим новото си приятелство с по една халба светло пиво, сподиряни от недоволните погледи на две жени, които видимо намериха общ език.

Когато в края на месеца се върнахме в Лион, намерих в пощенската си кутия картичка от милото семейство, в която ми съобщаваха, че жилетката им е пристигнала благополучно и ме успокояваха  любезно на „Hoch deutsch“ (изискан немски) да не се притеснявам повече и да забравя това недоразумение.

Сетих се за тази мила случка, когато онзи ден на лионската аерогара с мъка установих, че куфарът ми, чекиран в София, по всички изисквания на закона го няма. Няма го и до ден днешен. В застраховката на билета ми пише, че „След като изпратя подробен опис на съдържанието на багажа“ самолетната компания ще ме възмезди.“ Чудесно, започваме значи процедурата по доказване на цената на старите ми парцали вътре, но кой и как може да ме възмезди за двете бутилки от Кока-кола с четири (4) литра домашна гроздова. Течно злато, което няма цена! Пък при хората – с един телефон и нещата се били уредили.

Съдба ли! Видимо тя съвсем се е отвърнала от мен.

 

Жан СОЛОМОНОВ
София-Виена-Женева-Лион