СЕКСУАЛНА ДИВЕРСИЯ

Имало ли е сексуална диверсия в България освен идеологическата през онези години? Идвали ли са чужденки с хищническата цел да отмъкват нашите хубави, чернооки и добре сложени младежи, толкова различни от техните бледи и кльощави сънародници? И по този начин да предизвикат изтичане, е не чак на мозъци, но изтичане все пак с цел намаляване на личния състав и отслабване боеспособността на страната ни. Правени ли са опити да се спре бракониерстването им по плажовете ни над беззащитния тукашен дивеч наричан „гларуси”? Несъмнено да, ако се съди от разказа на съседа ми отляво пенсионера Кирязов, когато ме покани на кафе, като се нанесох в новия си апартамент.

– Тогава работех в едно управление, където се занимавахме с проверка на кореспонденцията от и за чужбина – започна отдалече той. – Нямаше кой знае колко работа, защото писмените контакти не бяха много, за разлика от вербалните по плажовете, но за тях се грижеха други колеги. Там официалният език беше жестомимичния плюс някои общи фрази от рода на „их лебедих”, „шпацирегейн цузамен” и още две-три такива. Повечето от тези момичета бяха с изплакнати бозави физиономии и човек не би ги погледнал дори, ако не бяха капиталистки. Но това бе единственият изход за мнозина неосъзнати младежи да заминат навън. Тогава не можеше изобщо да си помисли обикновен човек да излезе на запад, дори и да има роднини. Всъщност още по-малко, ако има роднини. Доста българи станаха жертва на тази целенасочена инвазия, но пък и не малко сънародници съм спасил от капиталистическото робство, без те да знаят и без да търся благодарност. Стигаше ми това, че съм неумолима преграда пред вражеските попълзновения.

Той се намести по-удобно и продължи:

– За да запазим нашите младежи, разработихме стратегия да ги изпращаме в Съветския Съюз – било като дървосекачи, било като бригадири или строителни работници. Тя сработи безотказно, защото почти всички винаги освен с книжката с преводни рубли неизменно се завръщаха и с рускиня. Така предвидливо успявахме да неутрализираме по-нататъшни домогвания. Веднъж отварям аз внимателно поредното писмо, гледам написаното и се възмутих от нескопосания текст – „Дарагая Альонушка, я всегда несу твою снимка в джоба”. Абе, смотльо, мисля си аз, това „джоб” на руски звучи като трибуквието под кръста ти, бе. И, разбира се, макар че не ми влизаше в задълженията, внесох леко уточнение, запазвайки духа и правописа, та стана по-сносно и разбираемо „…несу твою снимку не в джобу, а в кармане”. Мина време, а отговор от Новочеркаск не идва. Обиди ли се, че онзи не є носи снимката, където є е мястото, или е нормално след две седмици чувствата да охладнеят, не знам. Затова се почувствах задължен да направя нещо, за да не се получи пробив в стратегията. Тъкмо следващия месец щяха да ни изпращат в Челябинск за обучение и є предложих да се срещнем там, та да оправя нещата, представяйки се за неговия брат. Като се видяхме, взех, че изръсих неочаквано и за мен, че онова говедо се удавило, спасявайки геройски две немощни стари датчанки.

– О – сепна се по едно време той, – аз не ви предложих нищо, като се разприказвах. И се провикна към кухнята – Альонушка, принеси нам два кофе.

Иван Сариев