100 години от рождението на Генчо УЗУНОВ (1919-2003)

ИЗКУСТВЕНА МЕЧКА

На почивна станция човек замисля какви ли не щуротии. Беше краят на лятото, а може би средата на есента – горе в планината сезоните идват по-другояче. След продължителната суша беше паднал ситен и студен дъждец, та всички летуващи си казахме: сега ще изскочат гъбите. И за вас истина, за мене лъжа – на другия ден цялата възторжена група плъпнахме по баирите и набрахме не по-малко от два чувала гъби. Масловки, рижики, сарнели, печурки, кораловки, пачи крак и свински муцуни.

Вероятно всеки един от вас е приготовлявал или е чакал да бъдат приготвени гъби и знае какъв безкраен празник е тази работа. Особено когато хората са много, всички са „най-добри и опитни специалисти” и всеки дава ум на по-несведущите. Един цял следобед почиващите и персоналът на станцията прекарахме около масите в стола и едни почистваха, подрязваха и белеха, други накисваха и миеха, трети панираха, пържеха и мариноваха, четвърти пълнеха буркани от компот и кисело мляко, пети даваха акъл… Излишно е да се каже, че всичко това беше съпроводено с весели приказки за най-невероятни приключения с отровни гъби, тлъсти зайци, лисици, вълци и свирепи мечки стръвници. Самата обстановка предразполагаше към такива приказки, тъй като почивната станция беше планински дворец на някакъв бивш цар и по стените висяха какви ли не щеш рога, глави, перушини и кожи.

Когато всичко това привърши, беше решено като попълнение на вечното меню да бъдат поднесени гъби и изведнъж изскочи проблемът за питието. Болшинството се спря на бирата.

И трябваше някой да отиде до павилиона, който отстоеше на не повече от два километра, там, дето дрънчи последната станция на лифта. До въпросния павилион се отиваше по не много стръмен коларски път през боровата гора, тъй че това не беше проблем. За мъкненето на самата бира имаше и раници, и сакове, тъй че и това не беше проблем. И парични средства бяха събрани на бърза ръка. Проблемът обаче беше кой да отиде до павилиона, тъй като се свечеряваше, времето се захлади дотолкова, че започнаха да прехвръкват снежинки, а приказките за ония приключения бяха настроили хората доста особено.

И кой знае защо, същите ония, които до вчера ми завиждаха на изящната линия и които най-много говореха за своите ловни подвизи, изведнъж решиха, че тъкмо аз трябва да мъкна бирата.

Метнаха на гърба ми една голяма раница, тикнаха в ръцете ми два сака и събраните пари и ме изпроводиха до пътчето.

Аз, разбира се, не можех да откажа, защото това би означавало, че ме е обзел страх – обстоятелство, недостойно за един истински мъж. На всичко отгоре не някой друг, а аз бях теглил на края заключението, че какъвто и звяр да срещнеш из гората, ако не го закачиш, а, напротив, го почешеш и особено пък ако му бутнеш в устата нещо за ядене, той ще се отнесе с тебе като с приятел, брат и другар.

Но като тръгнах и останах сам, и като погледнах мрачното небе и тайнствено стихналата гора… иззад едно дърво изскочи най-близкият ми приятел и поверително ми съобщи, че Цоню шегаджията ще навлече една от мечите кожи и ще ме пресрещне на връщане, та да не се изплаша и да стане някоя беля.

Аха! Номер ми кроят, значи! Добре. Приемам шегата. Нали затуй сме дошли тука, да се веселим.

И набутах аз бирата в раницата и в саковете, купих и два шоколада за „мечката”, па заслизах надолу по пътчето. Сто, двеста, триста метра… Слизам и си подсвирвам с уста. Подсвирвам си, но се и озъртам в мрачината. Той Цоню да не е луд да излезе толкова далеч! Той ще се притаи някъде около станцията, защото си е студеничко и тъмничко и друго е то да чувстваш близостта на живи хора, на ограда и на сгради със здрави врати.

Добре, но Цонюва работа! Не изминах още петстотин крачки и гледам зад едно дърво шава нещо черно. Аха! Свирукам си аз, но свирнята ми излиза някак си на пресекулки и коленете ми, освен дето се подгъват, ами и потреперват. И разбирам, че това не е чак толкова от тежестта на бирата.

Спирам, уж леко стъписан, и се провиквам тихичко и треперливо:

– О-о, бабо Мецо! Здравей, бабо Мецо! Добра среща!

А баба Меца изръмжава добронамерено.

Бре, пустия Цоню! Като се преструва на писател, му личи, а пък гледай как хубаво имитира мечка! Тръпки да те побият!

– Ела тук, бабо Мецо! Ела чичо да ти даде шоколад!

Приближава се баба Меца и сумти, аз я почесвам по врата, после є бутам в устата малко шоколад и, тъй да се каже, двамата слизаме надолу.

Чеша я аз по главата, бутам є в устата шоколад и си слизаме към станцията ускорено, зер долу чакат да гледат сеир. На един-два пъти тя ме близна по ръката и дори се опита да ми сложи марка, но аз казвам:

– Внимавай, ще ти цапна един ритник в муцуната, ще изтърва бирата, че какво ще пият тази вечер приятелите ми! – И пак є бутам шоколадче.

И ето ти тебе светлините на станцията, ето ти и мрежестата ограда. И да си кажа право, светна ми пред очите, защото все пак, ще признаете, че такава една шега не е от най-приятните и защото ми писна да храня този идиот с шоколад. Но в края на краищата всички, а в това число и дамите, ще видят, че наша милост не се стряска от мечки, а, напротив, им ги води под носа.

И виждам физиономиите им по блесналите от светлина прозорци на столовата. Отварям мрежестата пътна врата и бутам с крак „мечката” да влезе, обаче тя се дърпа и ръмжи. Провиквам се, че да чуят ония по прозорците:

– Като не искаш да влезеш, мръзни тука на студа или се пръждосвай, кучко такава!

И влязох тържествено в столовата! А вътре – гледай ти каква работа! Всички стоят като препарирани. Ококорени и безмълвни. Най-отпред, до самата врата – управителят с пушка в ръце. И пита:

– Къде е Цоню?

– Какъв Цоню?

– Ами Цоню. Нашият Цоню.

– Не мога – казвам – да зная. Аз не го паса!

И тогава се разбра цялата история. Те тръгнали двама души: Цоню с мечата кожа и един друг, да гледа сеир и после да разказва. Добре, но срещнали истинска мечка и хукнали кой накъдето му видят очите. Единият се добрал до станцията и с рибен скок през прозореца се озовал в стаята на царя, а Цоню още го няма.

По-нататък нищо не помня. Помня само, че оставих бирата на пода, казах, че докато я донеса, ми е откъснала ръцете, и се изтегнах на една скамейка, вследствие на което ми дадоха белергамин.

На другия ден всички излязоха из гората да търсят шегаджията. Намерили го спотаен на едно дърво, между два чатала, както си е в кожата. Там прекарал нощта.

Разбира се, аз намерих сили да се пошегувам с него, а той гледаше изумен, защото горе, от дървото, всичко видял и всичко чул.

Потърсиха в аптечката да му дадат белергамин, но не намериха. През нощта аз го бях изгълтал. И смея да ви кажа, че той не е чак толкова ефикасно средство за успокоение.

Много по-късно се разчу, че около Мальовица скитала някаква стара мечка, която била привикнала да яде шоколад и да пуши цигари. Недобросъвестни туристи я били научили на тези мурафети.