КОГАТО БЯХМЕ ЗАГУБЕНИ

Дамян Бегунов (1929-2014)

Трети ден вече се въртяхме из планината, трябваше да вървим все на юг, но времето излезе облачно, та малко пообъркахме посоката. Това лесно става из Великата Рилска пустиня, на тая пустиня това є е хубавото, че е пълна с неизвестност, та беше интересно на всяка крачка. Тук те омагьосва езеро, спокойно и бистро, там те подмами ведър връх и ти вървиш през долини и пропасти към него. Само от време на време се сещахме, че трябва да се бърза – приятелят ми имаше някъде на юг голяма любов, учителка в едно село, и бяхме тръгнали за там. Трябваше да минем пеша през цялата Рила, та да има с какво да є се похвалим. И за да не бъде гола хвалбата ни, Младенич, приятелят ми, рисуваше от време на време за любимата и акварелни пейзажи. А аз бях верният приятел, който мечтаеше само за благодарствения є поглед, кажи-речи това ми стигаше в ония диви години.

– Пристигаме уж случайно! – предупреждаваше Младенич. – Ще постоим няколко часа при нея и после си тръгваме обратно с влака.

Но скоро за връщане с влак и дума вече не стана, защото на една от хижите, докато приятелят ми спеше, някакъв тип със зелено шалче и широкопола панама обра на комар цялата ни каса, която беше у мене. Той обеща на другия ден да продължим играта, но на сутринта беше вече офейкал. Хижарят много се чуди, по онова време из планината ходеха малко туристи, все честни хора. Тук някой учител, дошъл да си прочисти гърдите от тебеширения прах, там блед и мършав банков чиновник, измъчен от цифри и баланси, бере душа на някой припек. И това е.

Беше онова време, дето летописците ще го запишат като „Времето на коня”, затова много треперех как ще влезем нощем в селото с тия наши зелени винтяги, страшно диверсантски. А на всичко това и консервите ни свършваха. Младенич като голям турист оставяше по една-две във всеки заслон и във всяка хижа, за да имало за ония, дето щели да изпаднат в беда. Така че бяхме вече съвсем без храна, когато надникнахме зад един връх, за да видим какво има. Останахме много изненадани, че долу беше пак Рилският манастир, ние се бяхме въртели в кръг цял ден. Стояхме на оня връх, от който цар Петър се беше опитал да пробута на великия рилски
пустинник златната си чаша, а свети Иван му я беше върнал.

Младенич прибра окончателно папката с рисувателните листа и акварелите, тръсна ръчния си часовник, за да не би да спре, и тръгнахме отново на юг. И от идолопоклонници, които обожествяваха всяко клонче, всеки бор, всеки поток и всяка скала, ние се превърнахме в жалки бегълци, които хукнаха напреки из планината, над която лека-полека падаше мрак. Наоколо шумяха с водите си тъмните долове, от време на време изреваваше елен, викаше своята кошута, за да се срещнат някъде, и диви стада свине като бързи влакове профучаваха нанякъде.

Но ние бягахме. Според Младенича бягахме на юг.

И така, като бягахме, взехме да усещаме, че гладът ни настига. От многото ходене ли с празните раници, от малините и къпините ли, дето ги ядохме без мярка, изгладняхме страшната. И взехме да се препъваме от най-обикновена папрат, в която налитахме в тъмното, а хванехме ли се в капаните на бодливите къпини, па сума ти време не можехме да се измъкнем.

И чак някъде преди полунощ след безкрайно дълго лутане излязохме най-после на някакъв коларски път и с много криволичене той можа да ни заведе в едно странно село. Странно в смисъл, че си спи най-спокойно, с причудливи тъмни силуети на къщите, с много прозорци, но все тъмни. И Младенич, който по онова време не можеше да ругае свястно и беше, общо взето, сдържан човек, изведнъж изригна купища думи на недоволство и проклятия.

А аз вървях и вярвах в моята звезда.

И ето я, тя иде, изгрява. Отначало за миг, после ту ярко просветне, ту угасне и най-подир излезе отпреде ни ярка, силна като надежда.

Моята надежда – селската кръчма. Ето я, пристига като бърза помощ. Чуват се селски гласове, от време на време псувня изскочи навън, някой  някому се заканва, друг му казва не знам що си, били роднини и не бивало така и тъй нататък.

Но щом влязохме вътре, всичко изведнъж секна и притаи дъх, настана една тишина, в която нашето „Добър вечер” направо прогърмя. Видях как селяните кръстосаха погледите си, после почти групово отговориха на поздрава ни. И щом свалихме раниците и винтягите, хората съвсем се раздвижиха и започнаха разговорите отново, като побързаха да ни попитат: „По що насам?”. Ние им отговаряхме как сме се заблудили и те започнаха да се вайкат, като нищо щели сме да погинем, имало някакво тресавище, късмет голям, че не сме налетели на него.

На трите маси горяха газени лампи и от това лицата на селяните грееха като образите на светци. Но зад гърбовете им, по стените, играеха гяволите на тъмните им сенки.

Младенич моментално извади скицника си и започна да рисува и селските лица се изгяволиха съвсем, взеха да си шушукат нещо и после един по един се струпаха да гледат. И те ти един съвсем загрижен селски глас ни рече:

– Гледам, не поръчвате нищо за пиене…

Младенич се усмихна и като знаеше какво ни е финансовото положение, му отговори, без да вдига глава от рисунката:

– Сектата ни е такава, не работим с пари. Пием и ядем само от работата си.

Помълча се малко, колкото да се смели казаното, после тоя, рисуваният, доволен от възклицанията на околните, както си седеше прикован към стола, без да мърда, викна по едно вино.

Дойде виното, дойде чиния със сирене, овче, божествено, заедно с една голяма порязаница хляб, мек като душа. И ние се нахвърлихме да дъвчем, дъвчехме така, че челюстите ни пукаха. Хората малко се спогледаха, щото това бавеше рисуването, и Младенич ми даде знак да взема и аз туша и четката.

Първият, едно селско човече с червено носле, беше щастлив с портрета си, притискаше до гърдите си листа и се въртеше щураво из кръчмата, докато останалите викаха:

– Вижте го Туша, бе, съвсем същия!

Развихрихме се ние с Младенича; дъвчехме яката, както само ние умеем да дъвчем, кога сме гладни. Протягам врат, за да преглътна сухоежбината, после дръпвам два-три пъти от чашата яко и усещам как всичко става от хубаво по-хубаво. И смело разхвърлям с четката туша по белия лист – тука мустак, там гяволити очи, коса, подстригана като стърнище, челото разорано, между веждите цяло дере се спуска надолу, където започва пак хребетът на носа, брада бодлива, същинско изоставено орище…

Младенич освобождава поредния, един огромен мъжага, селяните реват „Яааа и Наполион излезе същият!”, и се бутат кой да седне на стола да позира.

А откъм кухненското прозорче само предупреждават:

– Рисувачите да не бързат! Ей сега ще стане мезето!

А го чувам как цвърчи в тигана, кръчмата се изпълва с подлудяващи миризми, хората се надвикват чия скица била по-добре. В суматохата един леко прегърбен, с пърчава бяла престилка, от време на време отива до вратата, надзърта в тъмната нощ и се връща страшно загрижен.

Но ето, отвън се чува пърпорене на мотор, после пърпоренето спира и в кръчмата влизат двама души. Единият остава до вратата, той е в кожено яке и със сталинка на остриганата си глава, носи тежки мустаки под носа си, неудобни, сякаш не са негови. А другият има изпито бледо лице и ни огледа с хлътналите си очи. Носеше шлифер, извади едната си ръка от шлифера и поздрави делово селяните, а те в отговор му викнаха:

– Анте! Гледай какви сме!

И му вдигнаха своите портрети.

Анте уж се усмихна, но дойде да надзърне над рисунката на Младенича, като пътьом ловко побутна раниците и винтягите, видя, че вътре няма нищо желязно и чертите на лицето му се отпуснаха. Той се наведе да гледа рисуването и дълго стоя така пред малкото чудо. Младенич хич и не го усети, беше вече видял оня до вратата и когато свърши рисунката и освободи човека от стола, направо започна да рисува застаналия до вратата. Така го остави за вечни времена, прав на пост, до вратата.

Другарят му Анте се изопна и устата му остана отворена от изненада. После избиколи, седна пред Младенича на стола и попита:

– Може ли и мене?

– Що да не може бе, човече!

Дойде и пърженото свинско, отгоре му със скълцан чесън и не знам още що си. И вино още дойде. После си отиде моторът, нощта почти и тя си отиде, канеше се вече да съмва. Един по един нарисувахме всички, не остана недоволен човек в кръчмата. Рисувахме за пръв път така щуро и смело, щото знаехме, че по тия пущинаци едва ли ще мине проф. Борис Митов, та да ни търси кусур. Беше важно хората да са доволни и те бяха доволни, даже по едно време и гайда писна и взеха да се редят песни за стари времена и вехти войводи.

В зори, тъкмо рухнахме на двете легла в училището, някой почука на вратата. Бяхме заръчали да не ни будят поне два дни, а ето, чука се. Отваряме вратата и двама души взеха да се бутат кой да влезе втори. Беше голямо бутане, но най-после влезе по-смелият, едно огромно човечище, обръгнало от ветровете, нещо малко кривоглед, издокаран в груби шаячни дрехи. Стои и тъпче на едно място, думи търси. А зад него се крие другият, едно червендалесто лице, бакърено. Срамежлив като момиче, той извади малко огледалце и взе да се реши. Беше с избелял дочен панталон и прана кълчищена риза, обул на бос крак вехти галоши.

А на мене ми се спи и като на сън ги гледам. И разбирам, че искат да ги рисуваме, само те от мъжете в селото били останали без портрети.

Спи ми се, затварям очи и потъвам надолу, после се понасям нанякъде олекнал из мировото пространство. Но ме стряска гласът на Младенича:

– Стани, ти, дето яде хубавото сирене и божественото пържено! Стани! Това са селският овчар и селският свинар!

И пак вземаме туша и четките, а двамата мъже седят на двата разкривени стола и ни гледат щастливи като никога…

Младенич, Младенич! Кое беше това село и изобщо дали всичко това е било истина или е само един сън на побеляващия вече.