НЕРАЗДЕЛНИ

Ясен АНТОВ (1929 – 2009)

Преди Коледа жена ми ме изгони за четвърти път. Рекох й да оставя поне гирата тука, да не я мъкна, три пъти вече я разнасях насам-натам, откъсна ми ръцете.

Но тя само извика: вън! – и аз си награбих дрехите, книгите, нейна снимка в рамка и гирата, допих ракията от шишето в кухнята и се натоварих на старата таратайка.

При предишните три случая се подслонявах при колега – ергенче на преклонна възраст, той ме приемаше, сипваше ми нещо и ме утешаваше: ще видиш, че ще дойде да те търси. Тя е мъртва по тебе.

Така и ставаше. След три-четири дни жена ми пристигаше, казваше, че съм идиот, но не могла без мене, ах, казваше тя, какъв слаб характер имам. Виждаш ли, казвах є аз, прав бях за гирата, ама ти – вън, та вън! – и сега пак трябва да я мъкна, двайсет и пет кила тежи, откъсна ми ръцете.

Така че и сега понесох гирата, тръснах я в таратайката, псувайки на гира, и точно се канех да подкарам, псувайки на таратайка, ето ти насреща полицай. Подадох си документите и му рекох: не ме питайте за нищо, пак ме изгониха. Ето ми дрехите, ето ми книгите, това пък е любимата ми гира, сутрин, когато съм свеж, я вдигам за здраве. А на тази снимка виждате най-скъпото на сърцето ми същество, което в момента не храни любов към мен, за голямо съжаление. А ако ме попитате дали съм консумирал алкохол, ще ви отговоря: да, консумирах. Как няма да консумирам, когато ме гонят за четвърти път. И вие, господин полицай, да бяхте на мое място, щяхте да консумирате, дори, извинявайте за израза, щяхте да се нацепите като пън.

Полицаят ме подуши, после каза, че ме разбирал напълно, но сега трябвало да платя сто лева глоба, а аз като чух това, извиках: братко мой! Стотинка нямам! Всичко оставих на жена си, на, пребъркай ме, ако искаш, всичко є дадох, за да види с какъв човек си има работа, в смисъл на благороден човек, който не държи на парите, а на любовта.

И излязох от колата, за да ме пребърка, но онзи извика: какво да те бъркам бе, нещастнико, виж се на какво приличаш! Разкарай се веднага и повече да не си ми се мярнал пред очите, че следващия път няма да има милост.

Успокоих го, че следващ път няма да има, и веднага се разкарах, а като отидох при колегата, той се зарадва: браво, знаех си, че пак ще дойдеш. То вече ти стана навик.

Живях при него три дни, а на четвъртия жена ми дойде, за да ми каже, че съм идиот, но пък тя имала слаб характер.

Прибрах се при нея, изкарахме чудна Коледа, а и новата година започна добре. Получих известие, че в пощенския клон са ми изпратили пари, които не очаквах някога да получа – не бяха много, но все пак щяхме да изкараме месеца.

Запалих таратайката, изфучах по булеварда и спрях точно пред пощата. На гишето имаше хора и се позабавих, а в това време в залата влезе полицай и взе да се оглежда. Я, рекох си аз, та това е моят човек! И тъкмо се канех да му се обадя, той взе да вика: чия е колата отвън пред входа, кой идиот е паркирал там и е задръстил движението… Аз! – извиках и вдигнах ръка, за да ме види, после отидох при него засмян и му честитих новата година, а той също като мен извика: я, та това бил моят човек! Стиснахме си ръцете, пожелахме си здраве и живот, след което той ме изчака да получа парите. Преброи ги заедно с мен, а после ми състави разписка за цялата сума. За да имало възпитателен ефект, обясни ми той, трябвало глобата да е по-висока. Тъй като налице имало повторяемост на нарушението, което представлявало утежняващо вината обстоятелство.

Аз, естествено, платих глобата, той ме попита продължава ли жена ми да ме пъди. О, не! – казах аз – напоследък тя е коренно променена. Той каза, че се радва, пожела ми семейно щастие и си отиде.

Прибрах се у дома, разказах всичко на жена си, като наблегнах на пожеланието на полицая за наше семейно щастие, а тя извика: Господи! По-застрелян човек от теб не съм виждала, повече не мога, Боже, каква съдба, хайде, измитай се!

По пътя се оглеждах за полицая – ако го бях видял, щях да му поискам малко пари на заем. С него вече бяхме като роднини.

Мина време и жена ми ме изгони за пети път. Очаквах, че както при предишните четири случая ще ме прибере обратно, но това не стана. Явно краят бе настъпил. Тогава є предложих: да седнем някъде на тихо, да си кажем, каквото има да си казваме, да се прегърнем, а може и да поплачем за изминалите щастливи години. Да се разделим цивилизовано и без омраза, и двамата си дължим това един на друг. А отрова ще погълнем ли? – попита тя. – По филмите така правят – поплачат, поплачат, па нагълтат мишеморката. Ааа! – извиках аз. – Видя ли сега? Все аз според теб през съвместния живот говорех глупости, а като ти предлагам в момента цивилизована раздяла, ти ми дрънкаш щуротии. Ти съвсем се побърка с тия телевизионни сериали и оглупя, мило момиче – казах й с дълбока тъга, защото я обичах. А тя рече: добре де, без мишеморка, аз просто ще умра в прегръдките ти, а ти иди се напий, на вас, мъжете, лесно ви минава. А, моля, моля, рекох, бил съм свидетел, когато и на теб ти е минавало твърде бързо след остри драматични ситуации. Но сега няма да издребнявам, утре в пет часа следобед ще те чакам. Точно в пет обаче! Защото неведнъж си идвала чак на другия ден на среща. Ами ти – каза тя – веднъж като дойде на среща с мен вместо на Орловия мост на Лъвовия мост? Така се беше натряскал, че обърка орлите с лъвовете, да ти напомня ли този случай? Виж какво, рекох, историята с мостовете е силно комплицирана, да я завещаем на миналото. А утре точно в пет те чакам под плачещата върба на гроба на Яворов. Да се разделим поетично и изискано и да ни остане приятен спомен за цял живот. А защо на Яворов, попита жена ми, откъде-накъде на Яворов! Предпочитам на Теодор Траянов, по-символично ще бъде. Добре де, рекох – Траянов, Траянов, много важно, няма и за това да се караме, значи утре в пет.

На другия ден се обръснах и се облякох сантиментално красиво. Никакви вратовръзки, само леко френско фишу. И дискретен одеколон. Откъснах есенно листо от дървото пред нас – много е изискано. Няма да се замъкна с просташка китка като на профсъюзно погребение. Намерих гроба, но цигани бяха изкъртили металните букви на плочата, та не бях сигурен точно този поет ли е или е друг поет, но както и да е. Видях жена ми бавно да се приближава по алеята и дъхът ми спря. Боже, каква красота! Как безнадеждно тъжно се полюляваше при всяка стъпка. Като самотна ладия в Женевското езеро. И то когато небето е облачно. Млъкни, сърце, казах си, станах от надгробната плоча и угасих цигарата си. Моментът изискваше пълно уважение и тържественост. Този път се разделяхме завинаги. Уви. Три пъти уви. Скъпа, казах є тихо. Скъпа. Идиоте, каза тя още по-тихо. Идиоте мой. Живота ми съсипа. Съсипа ми живота. Моля, моля, рекох, ела седни на гроба. И є подадох листото. Тя го пое, притисна го до гърдите си и се разплака. И тогава…

Тогава дойдоха циганите. Те ми поискаха портфейла, часовника и пръстена от ръката ми. А той бе спомен от баща ми – бе го получил за вярна служба в Софийската община при пенсионирането си. От жена ми разбойниците поискаха чантата є и златното кръстче на верижка, което є бях подарил за Коледа. Това вече преля чашата и въпреки моята прословута сдържаност се наложи да избухна. Избухнах. Бях видял как се прави по
филмите – скочих и нададох ужасяващ вик. Толкова ужасяващ, че чак аз самият настръхнах. След това с два удара свалих двамина на земята, а третия настигнах сред гробовете и с един ръждясал изхвърлен надгробен фенер го проснах безмълвен и бездиханен. Ония двамата взеха да шават, тя им шибнах още по един и те се укротиха в бръшляна. В това време жена ми, забравила тежката си скръб, подскачаше, ръкопляскаше и викаше: убий ги, убий ги! Ликвидирай ги докрай! Но аз я хванах за ръка и я отведох настрана. Стига кръв, рекох є, мисля, че за днес им стига. А тя изведнъж се развика: какво се правиш на Рамбо, досега една кокошка не си заклал и все аз колех кокошките, които купувахме от пазара, а сега се изживяваш като изтребител. Браво, скъпа, рекох аз, значи все ти си клала. Така ли? Ще изкараш, че само ти си работила в това семейство. И само ти си правила всичко. Браво, браво, виках аз, значи само ти си правила всичко! Само тя била клала, виж ти! – И така, крещейки, стигнахме до трамвай номер две, качихме се и се прибрахме у дома. Там продължихме да се караме, след което намерихме замръзнала кокошка в хладилника, стоплихме я и я сготвихме. След това я изядохме и си легнахме. А на сутринта, извънредно много свеж, направих утринната си гимнастика с любимата си гира, като жена ми през цялото време пееше арии, същинска Райна Кабаиванска.

И досега се питам защо трябваше да ходим на онзи гроб, но както и да е, в момента живеем мирно и тихо и се надявам да е за по-дълго.

Но не бе задълго.

Коя е Камелия? – викаше някой в ухото ми. Искам да я убия! Събудих се, бе жена ми. По-тихо – казах, – не познавам Камелия. Така ли, каза жена ми. Не я познаваш, а цяла нощ произнасяш името є на сън. Лежиш до мене, а викаш Камелия! Ще я убия! Не познавам никаква Камелия, повторих, но тя извика: о, Боже, какъв слаб характер имам, защо не те изгоня веднага. И заплака. Недей, рекох, вече го прави пет пъти. Разнасях като луд куфара и гирата насам-натам, ръцете ми се откъснаха, а сега разгеле гирата е тук и не ме карай отново да я понасям из града, двайсет и пет кила тежи. Ще те изпъдя, непременно ще те изпъдя заедно с гирата ти, каза жена ми, но преди това ще си признаеш коя е Камелия. Искам да знам коя е кучката. Добре, казах, но ако си призная, ще ме оставиш ли? Ако ти разкажа цялата история от край до край, за да видиш на какво се казва човешка трагедия, невиждано коварство и зверска жестокост, нали няма да ме изпъдиш? Жена ми изтри сълзите си, примижа и се замисли. Само от теб зависи, каза тя, на ако ме излъжеш… Заклевам се в живота си, рекох, да умра в страшни мъки, ако те излъжа. Жена ми обича силните и драматични изрази. Учи ги от телевизията, главно от сериалите. Фатална любов, убий ме – обичам те, изневяра, незаконно родено дете, незаконен баща, а за майката да не говорим. Добре, каза тя и се намести в леглото по-удобно, за да слуша. Започвай!

Станах и си навлякох халата. Не исках да настина – разказът ми щеше да бъде дълъг.

И така, всичко стана случайно. Разглеждах стенописите в храма „Св. Александър Невски”, когато видях на плочите да лежи богомолка. Погледнах за духовно лице, нямаше наоколо. Погледнах за миряни – също нямаше. Проверих пулса й – и него го нямаше. Грабнах я на ръце и право в „Пирогов”. А той отцепен заради терористи. Стреляха и по мен, но не ме улучиха. Тогава я отнесох в Първа градска. Тя пък заета да снимат филм за реформите в здравеопазването. Браво, казах аз, богомолката издъхва, по мен стрелят, а вие снимате. Ние снимаме реформата, каза ми някакъв господин, оказа се, че е заместник-министър. Впрочем богомолката каква ви е? Никаква, рекох, аз я спасявам, по мен стрелят, а вие снимате реформа, браво, много хубаво правите. И никой ли няма да є помогне? Браво, господин заместник-министре. След което ме арестуваха по обвинение в убийство в църква. Но се намери адвокат, който ме оневини и аз отново бях свободен, но какво ли ставаше с богомолката? Този въпрос ме измъчваше и предприех разследване.

Открих я чрез застрахователната фирма „Пролет”, която държеше под контрол църквите, болниците и Народния театър „Иван Вазов”. Оказа се, че Камелия – тогава научих името є – глътнала отрова и отишла да умре по-близо до Бога. Но вие, господине, каза ми тя, ме спасихте и сега съм готова да ви се отблагодаря с цената на най-милото ми, което имам. А моля, моля, казах аз, като разбрах намеренията є. И веднага започнах да є говоря: защо бе, Камелия, защо искаш да се разделиш със своя млад живот. Я виж още колко хляб има в тебе. Забрави го оня гаден банкер, от когото си забременяла, ще ти намерим добро момче и ще те задомим. Банкерите, Камелия, не са сигурна партия в живота. Така є говорех, а тя плачеше в ръцете ми и накрай ми призна, че е влюбена в мен. А, моля, моля, казах аз, много благодаря, но аз съм женен и ще обичам жена си до гроб. Тогава тя ме помоли поне да осиновим бебето й, когато се роди, но в това време се появи банкерът и каза, че не дава детето. С него дойдоха и застрахователите и аз ща-не ща се застраховах. Подписах декларация, че ако пипна детето, те ще ми счупят ръцете. Те пък декларираха от своя страна, че ако някой пипне мен, те ще му счупят ръцете. След което…

Разказвах за нещастната Камелия и за коварния банкер, за аферата със златните кръстчета от Божи гроб, в която тя бе въвлечена, и за укрития кокаин в пелените на бебето до никое време. Жена ми едва-едва дишаше и в очите є блестяха сълзи. Бе сериал и половина! Драма и трагедия едновременно, така че тя изобщо забрави да ме пъди и в края на краищата се хвърлихме един другиму в прегръдките.

Едно нещо малко ме тревожеше: като заспя, ако извикам насън друго женско име, трябваше отново да измислям дълга и идиотска история, което никак не е лесно. Затова преди да си легна, вдигнах гирата шестстотин пъти и капнах от умора, след което изпих ракията от шишето в кухнята и заспах като заклан. Жена ми бе потресена от разказа ми и остана будна, за да преживява още веднъж съдбата на многострадалната Камелия. Лека нощ, дами и господа.

Край на сериала.