АМАН ОТ НЕЗАВИСИМИ!

През 1956 г. на Таню Пиронков от пловдивското село Бабек му отнемат земята и земеделския инвентар и насила го принуждават да стане член на ТКЗС. Той не понася този удар и умира. През 1993 г. ТКЗС-то става земеделска кооперация „Надежда” в нарушение на закона: без събрание и без избор на контролна тричленка. Тя наследява от ТКЗС-то цялата земя, трайни насаждения, сгради, техника, животни, оборотни средства, приходи за 1992 г. Нашият читател Йоан Анастасов, внук на Т. Пиронков, отказва да стане член на кооперацията. Той предпочита кооперацията да му плати взетата негова собственост. И през 1994-а  получава 7 процента от дължимото, като му е обяснено, че останалото ще вземе през следващите пет години. Но не получава нищо.

През 1999 г. той се обръща към Районната прокуратура в Пловдив. Прокурор Емилия Петкова отказва предварително производство. В нейните мотиви обаче има неистини. Ето само две. Първата: „Тричленка, представляваща интересите на нечленуващите в кооперацията не е създадена, защото те са само двама”. Това не е вярно, те са повече от 10. Втората: „Йоан Анастасов е получил левовата равностойност на дяловете, които му се полагат”. А той не е получил  93 процента от това, което му се полага. Тези лъжи са от управата на „Надежда”, но прокурор Петкова ги официализира с нейния отказ и те стават основа на одисеята на Й. Анастасов. В нея участват Икономическа полиция, два съдебни състава, Районна, Окръжна и Апелативна прокуратури в Пловдив, както и Върховна касационна прокуратура. Никой не проверява сочените от Й. Анастасов факти. Всички си измиват ръцете с прокурор Е. Петкова, цитирайки нейния отказ за образуване на производство през 1999 г., сякаш е Библията.

Междувременно кооперацията фалира и през 2014 г. съдебен изпълнител разпродава цялата є собственост. След погасяване на дълговете останалите пари са раздадени на кооператорите. Й. Анастасов пак не получава нищо. Тогава пише до Комисията за защита от дискриминация, като цитира Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани. И обяснява, че е жертва на дискриминация от страна на държавата, понеже нейни служители носят вина да бъде дискриминиран: областният управител на Пловдив, разрешил незаконна ликвидация на ТКЗС и учредяване на ЗК „Надежда” без общо събрание; кооперацията, ползвала 20 години негово имущество, без му заплаща нищо, дори и след неговата разпродажба; два съдебни състава и 7 прокурори, които са игнорирали искането му за равноправно третиране с членовете на кооперацията. Затова Й. Анастасов настоява за справедливо обезщетение. Вместо него получава формален отговор: „жалбата не отговаря на изискванията за допустимост.”

Й. Анастасов разбира, че държавните служители в Комисията отказват да търсят вина в държавни органи, защото ако посочат своя работодател за виновник, може да се лишат от хубавите си заплати. Тогава, неполучил от никъде справедливост, се обръща към председателя на Народното събрание Цвета Караянчева. Вместо справедливост получава бюрократично обяснение: Народното събрание не може да вземе отношение към работата на Комисията за защита от дискриминация (чиито членове се назначават от Народното събрание!), понеже тя била… независим орган. Като прокуратурата, като съда, като Народното събрание, като кой ли още не в независимата ни държава. Само г-н Анастасов е зависим – от независимите и безконтролни институции. Които принуждават хора като г-н Анастасов накрая да дирят справедливост не от нашата държава, а от съда в Страсбург.

 Сергей Трайков