СУЕТА СУЕТ

Зима. Виелица. Поледица. Сняг до пояс. Пуст град. Но Дочо Леков си крачи по улиците и си свирка безгрижно – пременен, издокаран, изтупан. Къде ли са сега всички красиви жени да му се усмихват? Да му махат от балконите? Да го канят със светнали очи? И как няма да му се усмихват, да му махат и да го канят, като дрипите на дънките му се развяват, конците висят на вълма, всяка огромна дупка струва поне три стотачки, а косматите му кълки, морави от студ, надничат изпод дизайнерските безцветни парцали и поздравяват света с “Ех, хубаво е да се живее, ма’а му стара!”. Дочо Леков не просто носи дънките – той спи с тях, къпе се с тях, прави си безброй селфита с тях, живее заради тях.

Само подир седмица обаче Дочо Леков забелязва тревожна промяна – от непрекъснатото носене дънките му започват да се износват. Вълмата изтъняват и окапват, парцалите добиват наситен цвят, дрипелите зарастват под майсторски шевове. Дочо Леков продължава да не сваля дънките дори там, където няма как да не ги сваля, а те все по-бързо се изтъркват и след няколко дни вече са неузнаваемо цели, оцветени в морско-лазурно-небесно синьо и имат дори безупречни ръбове. Ужасен, Дочо Леков изрязва нови дупки с ножица, дупчи с шило, дъни дънките с огромен чук, жули ги с пила, обработва ги с ренде, сондира ги с бургия, въргаля ги в мръсотия, мята ги под валяк, пали ги с бензин, но тези жалки кръпки не скриват отвратителната и безнадеждната цялост на любимите му дънки. Отчаян, той тича в бутика, откъдето ги е купил, показва колко са изхабени и иска да ги върне. Отговарят му, че приемат обратно само дънки, които са носени разумно и са показали дефекти по вина на производителя, но Дочо Леков очевидно не е свалял дънките цели осем дни и нощи, та затова не е чудно, че те са вече без дупки. Дочо Леков опитва да продаде дънките на бит пазар, но вехтошарят му отказва, понеже дънки без дупки и дрипи сега не се търсели. Дочо Леков издебва един просяк да се залисва с айфона си и му оставя дънките край просешката паничка. Когато ги съзира, просякът изкривява лице гнусливо, хваща ги с два пръста и ги мята в боклукджийската кофа.

Суета сует и всяческая суета, махва с ръка Дочо Леков, прозрял, че времето руши всяко дело человеческо, и тегли една чудовищна майна на всякакви бутици, битаци и моди.

 Никита Нанков