ВЕНЧАВКА ПО ЛИОНСКИ

Лиончани  мразят парижани. Мразят ги искренно и от все сърце. Защото парижаните са столичани и като такива си мислят, че само те са Франция, а другите са нищо. Парижаните пък не мразят лиончани. Те просто ги презират, защото са провинциалисти. Говорят с друг, по-мек акцент и въобще си нямат нито Триумфална арка, нито площад Пигал, нито нищо.

Е, чак нищо не, защото през 1892 двама братя гостилничари и супер патриоти издигат на един от хълмовете тяхна си, чисто лионска „Айфелова“ кула. Тя е копие на онази там, парижката, но нашата е с цели три метра по-висока от нея, защото я мерим… от морското ниво. Сега, надявам се разбирате защо когато се срещнат групи от двата лагера, винаги се намира някой, който да запее: „Парижаните са кучешки глави”. Отговарят им веднага: „Лиончани са волски глави”, За кучешките – не знам, но волска глава в шкембе е един много вкусничък и тачен лионски специалитет.  С една дума, двата града питаят същата взаимна любов както софиянци и пловдивчани. Тоест, нищо ново под  слънцето. Върхът на тези чувства се изразява, когато  играят двата големи отбора „Олимпик“ (Лион) и  „Пари Сен Жермен“. Тогава в Лион животът замира. Запалянковците се залепят за разните видове приемници и ако марсианците кацнат  в центъра на града или руснаците ги нападнат преди края на дерби срещата, може и да не забележат…

На едно такова дерби ми се наложи да присъствам и аз.

Лионската катедрала е голяма и въпреки това бе пълна. Горещината напомняше на Пловдив, а климатици или вентилатори в черква не съм виждал. Службата беше обявена за  13,30 заради многобройните роднини от Прованс. Честно казано, тогава още не знаех много за футболната вендета между двата града и си стоях търпеливо на определените за гости места. Женеше се синът на шефа ми, та нямаше как да не ида.

Най-сетне булката, опакована в бял тюл, както се полага, пристигна с  бяла, украсена, едва ли не посипана със златен варак лимузина, сподиряна от симфонията на хиляда клаксона. Останалите гости от първите редове също се събраха и службата започна. Започна, но някак си вяло. Майката непрекъснато поправяше нещо по труфилата на щерка си, която въпреки портокаловото венче имаше доста употребяван вид, но и двете семейства бяха имотни, та всичко друго беше без значение. Бащата пък се повърташе нервно и все нещо се кашляше в шепа. Вероятно му се пушеше, обаче кюрето, както винаги  при видни клиенти, пееше и това, което трябва да се чете. Хорът от балкона изчакваше органа и май нещо не беше както трябва да е.  Но като не съм католик, оставих  съмненията си за познавачите.  Според  мен беше от жегата. А тя беша задушевна!

По едно време кюрето остави требите си на олтара, взе една видимо празна чаша и влезе в олтара. Позабави се малко, но хорът запълни липсата му, като изпя нещо на латински. Клисарят вяло звънна три пъти и всички коленичиха. После  станаха  като през цялото това упражнение все  поглеждаха не към олтара и младата двойка, а странно защо и към вратата. Отвън, досами църковните порти, малка групичка младежи се бяха скупчили около едного, въоръжен с онези апарати с двете слушалки в ушите. Сега вече и младоженецът започна нервно да си гледа часовника и да се обръща час по час нервно назад.

Кюрето се появи, изпя още един стих от Евангелието.

Тогава от първите седалки, онези за  близките роднини, се изправи  едър мъж с  увиснали по галски мустаци, качи се на първото стъпало пред олтара, повдигна  с привичен жест посвлеклите се около корема му бели панталони и като  погледна към кюрето за мълчаливо одобрение, на висок глас издекламира: „Скъпи приятели, щастлив съм да ви уведомя, че нашите орли от „Олимпик“ водят с едно на нула срещу парижаните.” И си седна щастлив от добре изпълненият дълг.

Залата изведнъж се преобрази. Хорът повиши с няколко тона исото си. Кюрето вдигна ръце към тавана и изпя гръмогласно с ясен и чист глас: „Te deum laudаmus“ (Благодарим тебе, Господи), което вероятно беше точно според канона. Щастливата майка най-сетне приключи с поправките на тоалета на щерка си, бащата се успокои и погледна гордо околните. Човек не жени всеки ден единствената си щерка, а младоженецът радостно целуна избраницата на сърцето си през  булото.

Церемонията приключи набързо и всички се юрнаха към масите за почерпка. Шампанското беше добра марка и достатъчно студено, тортичките много вкусни и сега, след първата наздравица за „жартиера на булката”, демек „горчиво” по нашенски,  всички започнаха един през друг да коменират бомбения шут  на нападателя и оная баба, вратаря на парижаните.

Допих си чашата, стиснах ръката на шефа и побързах да си обера крушите, защото ако останех, щях да се издам, че съм футболен лаик. Недъг, който можеше да ми глътне най-малко годишните премиални. Пък можеше да ме сполети и по-лошо.

Жан СОЛОМОНОВ
Лион