70 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КРЪСТЬО КРЪСТЕВ (1950-2009)

ЕДИН ВИЕНЧАНИН В  ПОДУЕНЕ

 1.

Някакъв човек от Подуене отишъл за два дни до Виена и се върнал виенчанин.

Това става понякога, така става…

Още на другия ден той взел да витае из мрачните подлези на подуенската гара. Първо изпивал сто грама гроздова в ресторанта на гарата, след това ходел из подлезите в югоизточна и в северозападна посока, прескачал локвите и камарите мазилка, дишал с пълни гърди миризмата на зараждащ се нов живот, която идела от кофите за боклук, и накрая излизал от другата страна, където имало някаква пицария и не сервирали нищо друго, освен бира.

Докато кръстосвал като недоволна къртица, човекът разсъждала за законите и рефлексите, които движели колелата в Подуене. След три ракии и няколко бири мисълта му прелитала безпрепятствено между бившата имперска столица Виена и Подуене и не я спирали никакви визи, нито пък морални или философски предразсъдъци.

Човекът от Подуене постепенно обраствал с най-различни въпроси.

Струвала му се например, че тялото на Виена се състояло предимно от глава, сърце и ръце, доколкото на музикалните инструменти се свирело с тях. Виена много умело държала на мястото им другите неизбежни части на тялото си и никога не им позволявала да заемат мястото на ръцете, сърцето, камо ли пък на главата.

А защо в Подуене е обратното? Защо тук нещата се движели предимно от отделителните и половите органи? Защо Виена се гордеела с валсовете и Моцарт, а Подуене се крепяло на легенди за успехите на някои негови жители сред чехкините на морето?

Нямало отговор, а и човекът като че ли не го търсел… Той само си задавал въпросите и от време на време си почивал, като четял надписите по стените на подлеза: „Циганите на сапун!“, „Само Левски!“ и някои политически откровения.

Хаосът е подуенската хармония.

Човекът не се впечатлил от лъскавите виенски витрини по Кертнерщрасе, нито се изгубил духовно сред площадите и градините на Хофсбург, само си мислел какво би станало, ако под позлатените паметници, под каменните орли, сред грижливо подстриганите храсти някоя нощ изникне от земята Подуене?

Елементарна смешка, повод за изява на ниско самочувствие, радост от съсипването на скъпа играчка? Не, човекът мислел по друг начин… Виенският вятър щял да проветри пияните подуенски глави, виенската нужда щяла да размърда и най-ленивия дебил, а никой виенски келнер нямало да търпи клиент, който отваря бирата със зъби… И децата щели да се научат да хвърлят кутиите от кока-кола в кошчетата…

Фантазии. Фантазирането е подуенската реалност.

Нашият човек се връщал със свистене в подлезите пред гарата и се потопявал в студа. После се отдавал на мечтания. Как би искал да е хирург и да изреже със скалпел всяка подла брадавица, всяка лигава лъжа, всяка затлъстяла алчност, да изхвърли в легена впилата се в червата завист, да премахне с един замах глупостта…

В този момент на духовна наивност го хванали група скинхеди и му насинили окото. Задигнали му и портфейла.

Подуене не е географско място. Подуене е състояние.

2.

Подуене не е географско място. Подуене е състояние.

Някакъв човек от тук отишъл там, после се върнал и страдал в подлеза пред гарата.

Ясно къде е това тук, а там било Виена.

Човекът страдал в преносен смисъл, като размишлявал за силите, които там въртят виенското колело на живота, а тук отнасят цели вагони с цимент от трети коловоз.

След това страдал и в буквален, защото банда скинхеди насинила окото му и му задигнали портфейла. В портфейла била картата за градския транспорт и тази загуба обричала всеки честен или боязлив жител на Подуене на парипатетизъм, тоест на ходене пеша и философстване в студа.

Притиснат от своята лоялност към държавата, човекът тръгнал по улица „Оборище“, прескочил дупките на десния тротоар и слушал в далечината как бият камбаните на църквата „Александър Невски“. Лично той ходел на църква само когато е кум на някоя сватба, а докосванията му до вярата се изчерпвали с пиенето на вино „Манастирско шушукане“.

В Подуене личността стъпва в църквата най-вече ако води имуществено дело с брат си и иска свети Георги да е на нейна страна при делбата. Тогава пали тя дебели свещи пред иконите и гледа как се кръстят другите, за да не обърка нещо.

Звънът на камбаните лесно пренасял човека от Подуене във Виена и той се оказвал пред катедралата „Свети Стефан“ с ръка над очите, за да види върховете й, които достигали небето. Той нямал представа доколко местното население почита Бога, но му правело впечатление, че навсякъде из града се виждат надписи, които уведомяват почитаемата общественост – за еди какво си – еди колко си глоба. Щраф и толкоз!

Като си вървял подесния тротоар на „Оборище“, индивидът мърморел, че виенчани решително помагат на своя Бог да раздава справедливост, докато нашият е оставен да се оправя както може. Оттук до екзалтацията не било далеч. „Пиночет! Пиночет ни трябва!“, обичал да казва един приятел, който изпаднал в емоционална криза и очаквал идването на някой Месия с ботуши, като варял ракия от компоти в мазето.

Глобата силно помага на вярата, казал си човекът от Подуене. Ако махнем тези коли от тротоарите, няма начин вярата ни да не се усили. И ако всеки измете пред входа си. И ако не изхвърля боклуците през балкона си. Да започнем така простичко и после да караме направо към десетте Божи заповеди – не кради, не убивай, не пожелавай и прочие.

Увлечен в тези планове, човекът стигнал до църквата „Александър Невски“, заобиколил я и продължил да размишлява.

Бог трябва да е много търпелив в Подуене.

3.

Бог трябва да е много търпелив в Подуене. Човек също.

Особено когато иде до Виена за два дни, а се върне виенчанин.

Във Виена човекът срещнал малко кучета. Едното водело слепец в някакъв подлез и изглеждало погълнато от работата си. Другото седяло в черен „Мерцедес“ и гледало с интерес през стъклата как негър с ушанка продава картофелпуфел, както наричат в града на Щраус картофеното кюфте. Третото се гушело в коженото палто на стопанката си и оттам стърчала само панделката му.

В Подуене човекът познавал лично и бил в приятелски отношения с веселия Джеки, пудел с плешив корем и клепнали уши, който обитавал градинката край подлеза, познавал мрачната трикрака кучка Карла, собственичка на кофа за боклук, кучето-стоик Пенчо, братята му Гошо, Шаро и Рекс, а също и безброй безименни командоси на свободната любов. Те спели във входовете на жилищните блокове, по цяла нощ обсъждали на висок глад териториалните си претенции и жизнерадостно преследвали закъснелите минувачи.

Понякога любовта в Подуене хапе.

Всичко е любов, казвал си човекът от Подуене, но все пак трябва да има някакви граници! А тукашната любов е особена. Първо си взимаш малко рунтаво същество, което ти ближе ръцете и носа, и си го обичкаш. Обаче като започне да расте, като започне да оставя локви по пода и купчинки по килима, като се разбере, че трябва да бъде възпитавано и хранено, биеш му един шут през вратата. Същото правят още стотици като теб и година по-късно вече приканват столичния кмет да изтрови, изпозастреля, изпомачка с валяк или издуши с тел армиите на нощта.

В Подуене любовта започва с прегръдки и завършва с отрова за мишки.

Във Виена не любят така буйно, но това, изглежда, се свързва някак си с валсовете, неразкопаните улици, пометените тротоари, редовния градски транспорт и дори с високите доходи.

Виенчанинът от Подуене сядал на счупената пейка край спирката на трамвай номер 21, вадел тефтерче и започвал да пише… „Да пия една ракия по-малко, да не крещя на децата си, да казвам „Добро утро!“ на жена си, да се обадя по телефона на майка си…“

Човекът си поставял задачи, защото все отнякъде трябва да се започне. Агитката на „Левски“ няма да измисли компютъра и при най-усилена мозъчна дейност, то се видя от живота. Да опитаме сега по друг начин!

В Подуене трябва гордо да понасяме последствията от любовта си.

4.

Фантазирането е подуенската реалност. Тук с помощта на малко туршия и половинка гроздова можеш да бъдеш президент, пълководец, инженер… Щедър, обичан, остроумен. Можеш да излезеш от състоянието на номадство и да пребиваваш в кратко истерично равновесие. Защото за човека от Подуене великото преселение на народите още не е завършило.

Той живее като прадедите си. Намира си полянка, изпотъпква я, изсича околните дървета за огъня, животните му изпопасват тревата, всички заедно ходят по голяма нужда в храстите, мият си краката и съдовете в потока, изяждат дивеча, прогонват птиците. Когато положението става нетърпимо, племето се вдига и тръгва да търси друга полянка.

Там историята се повтаря.

Така човекът от Подуене живее весело, но сред смрад и със съзнанието, че е тук временно. „Аз съм само за борбите!“, гласи местната мъдрост.

Едва когато се завърнал от Виена като виенчанин, човекът от Подуене си дал сметка, че другите народи отдавна са уседнали и с всички сили се трудят да направят мястото си приятно за живеене. Във Виена имало дори кметска забрана да се простира пране по балконите, защото гащите на населението не изглеждали добре на фона на дворците и паметника на Моцарт.

В Подуене такава забрана би се възприела като посегателство срещу демокрацията.

Демокрацията тук се проявява главно като чупене на автобусни спирки, крадене на бронзови бюстове от парка, трошене на глави с празни бутилки, а от всички храсти и градинки се носи нетърпима миризма на стар номад.

Подуенското племе отдавна чува гласа на прадедите, който му нашепва да иде и да търси други полянки. Обаче светът не е вече същият, поставил е насреща му Шенгенската бариера и въпреки речите на някои патриоти, ясно е, че ще се живее тук…

Най-лесно било да се излезе от това положение с гроздова. Което човекът направил веднага. И докато се намирал в състоянието на кратко истерично равновесие, някой от горните етажи хвърлил на балкона две празни кофички от кисело мляко, черупки от яйца и стръкове от праз.

– Какво правиш, говедо! – показал се през прозореца виенчанинът от Подуене, само за да бъде декориран в този момент с красиви обелки от салам. Така е то, така е то…

5.

Във Виена мечка може да бъде видяна само в зоологическата градина или в някой цирк.

В Подуене мечката винаги играе или у съседа, или при теб. Което е едно и също.

Така си мислел местният виенчанин и гледал през прозореца си надолу към тротоара, където циганин свирел на гъдулка, а мецаната показвала на минувачите как българският финансов министър иска заем от Международния валутен фонд.

Вечерта идвала бавно под мостовете на Подуене.

Човекът стоял до прозореца и стъклото се замъглявало от дъха му. По нашите места много играе мечката, мислил си той. Дали пък не сме лоши мечкари? Дали пък ние не сме по-диви от добичето? Иначе защо при тях мечките отдавна са опитомени и работят в зоологическата градина и цирка, а тук ни газят, та ни пукат кокалите?

Циганинът отминал, хлопките заглъхнали.

Нощта обвила трети коловоз и над гара Подуене се спуснали хиляда ангела с фенерчета в ръце. Светлината на перона угаснала, ръмженето на неона спряло и най-ярката звезда била червената лампа на семафора.

В този час виенчанинът от Подуене казал своята молитва.

Господи!…

Помогни ми да ме води добрата ми половина, защото другата е станала ленива, дебела и красива!

Дай ми сили да изляза от това вцепенение!

Дай ми любов и ме пази от нейните зъби, защото в Подуене любовта хапе! При нас тя е дива и прелива в омраза…

В Подуене молитвите са редки и кратки.

Виенчанинът се дръпнал от прозореца и взел да щрака дистанционното на телевизията. Светът дърдорел, танцувал, губел и печелел, ритал топка, ревял лигаво или се смеел истерично…

Дай ми сили да изкарам тази дълга нощ!

Върнал се при прозореца и залепил нос на него.

И внезапно на гара Подуене семафорът светнал зелено. Напред, напред, блестели релсите на лунната светлина! Пуснете всички влакове, размърдайте се! Коловозите обраснаха с бурени! Кога, ако не сега? Кой, ако не вие? Хайде, хайде, тежка гемийо, хайде, стар пръч такъв!

Прозорците на къщите взели да изгряват един след друг и вестниците на другия ден щели да пишат на първа страница за най-голямата колективна нирвана в света, която обхванала в тази необикновена нощ Подуене.

Според речника „Уебстър“ нирваната е върховно блаженство, което прекрачва страданието и кармата. А „карма“ значи предопределение.

____________________________
С това описание на масово щастие завършва историята на виенчанина от Подуене. Благодарим ви, че бяхте с нас! Много здраве и късмет!
1999 г.