КАЛИНКА-МАЛИНКА

Бай Михал от село Кралбунар се сдобил с малко необичайния прякор Калинката на солидната вече половинвековна възраст плюс няколко лазарника отгоре, и то в годината, когато у нас се приемала новата социалистическа конституция. От върховния закон почти никой не се интересувал, в единствената кръчма на селото, именуема хоремаг, се обсъждали съвсем други теми, както ги наричат журналистите, от местно значение. Някак неусетно и неочаквано за всички заговорили и за калинките – нея пролет селото било почервеняло от тях. Каламитет, както се изразяват специалистите. Прониквали хвърковатите животинки дори в къщите, мазите, килерите, навсякъде. И най-паче – в градинките, където пъплели по младия разсад.

Най-досаден и възмутен бил бай Михал, известен в селото с неприязънта си към всякакъв вид насекоми – и полезни, и вредни. Поради този си нрав той бил в постоянна вражда със съседа си, който имал малък пчелин до близкия дол в края на селото, на около двеста метра от къщата на бай Михал. Пчелите, знайно е, не признават огради и чужди имоти, кръжели и из градината му и понякога го жилели, а той безжалостно ги трепел. Което и поддържало пламъчето на отдавнашната вражда. Когато се появили калинките, бай Михал заподозрял съседа си за тази напаст, но като видял, че и неговият двор е почервенял, му олекнало на сърцето, дори се възрадвал. Спешил цялото си домочадие, състоящо се от двамина – самият той и жена му, зована в махалата Михалца* – и се заловил да прочиства дома си и градината от досадните нашественици. Събирал ги, мачкал ги с настървение, а съпругата Михалца ги изхвърляла на улицата пред вратнята. Домът им бил на края на селото, малцина минавали край него, но за битката с малките бръмбарчета се разчуло и в хоремага започнали да се задяват с унищожителя им.

Годината освен нова конституция и калинки донесла на селото и суша. Налагало се начесто да поливат зеленчука по нощите – при социализма използването на чешмяна вода за тази цел бе абсолютно забранено. И за беда – нова напаст, листни въшки нападнали младите растения. Бай Михал, който успешно се справял с калинките, разбрал, че това лято няма да яде пипер, камби и люти чушлета. Всичко завяхнало. Надникнал той зад плета да се увери, че и при съседа е така, но – уви – картината била съвсем друга: свежите зелени стръкове на пипера оперени се протягали към слънцето. А защо е така му разяснил срещнатият на улицата местен учител по биология: калинките ядат листните въшки. За бръмбарчетата те са деликатес. Така че в случая калинките играели ролята на помощник на човека.

Дали е хванал вяра бай Михал на учените приказки или не – бог знае, нрава си той не променил. Останал си все такъв върл враг на всички дребни животинки. Което, прочее, не е нещо необичайно за нашенеца. Българинът се впечатлява и изпитва респект от едрото, от голямото. (Обърнете внимание например къде се трупа най-много народ в зоологическата градина – пред обиталището на слона. Морското свинче обикновено го подминават пренебрежително – мишка някаква, дребосък.) Но да завършим историята с калинките на бай Михал. След срещата си с учителя по биология по обичая си той се запътил към хоремага. На улицата, където живеел със семейството си синът му, зърнал шестгодишния си внук в компанията на куп хлапета. Ловели калинки и ги хвърляли във въздуха с детското наричане „Калинке-малинке, кажи къде ще ти е сватбата“. Дали невинната детска игра раздразнила нашия герой, дали наистина се ядосал, задето внукът му се е овърголил в прахоляка, зашлевил му шамар и го пратил да се измие и преоблече вкъщи. А като си получил в хоремага обичайното юзче с ракия, бай Михал отпил и рекъл: „Какви малинки, какви сватби, на мене пипера ми зян отиде.“

________________________________________
* На село на доста места у нас законните съпруги се знаят и припознават не с личните им имена, а с името на мъжа плюс наставката „овца“: Ивановца, Мариновца, Димитровца, Лазаровца и т. н. Понякога – за по-кратко и по-лесен изговор – „ов“ отпада, та затова и на бай Михал жената в махалата, а и в цялото село я наричали Михалца. Само най-близките роднини знаели рожденото є име.

Тошо Лижев