СРОДНИ ДУШИ

Харизаха ми кон. Най-после. Оказа се обаче кобила. Млада, с бели зъби и игрива. Много. Още с влизането вкъщи и тя от вратата – право в кревата. „Ами сега?! Какво да я правя? – стреснах се.- На тия години… И с тая пенсия.“

Върнах се и помолих да ми я сменят за кокошка. Оказа се дърта и досадна. Още в метрото ми скъса нервите – каканижеше и гледаше накриво.

– Слушай, да млъкваш, че виждаш ли го! – сопнах є се и посочих ножа, като се прибрах.

– Браво. Пък аз си помислих, че най-после попаднах на джентълмен – обиди се кокошката и излезе в коридора.

Излязох след нея. Кокошката стоеше пред огледалото.

– Извинявай. Изпуснах си нервите. Не бях прав – казах.

– А, няма защо. Разбирам те –усмихна се тя. – Май много ти е дошло за днес: първо оная кобила, после аз. А и препълненото метро. Мен много ме изнервя.

– Така ли?! И аз не го обичам, ама сега уж за по-бързо. Защо не каза?

– Неудобно ми беше. Да не ме помислиш за префърцунена.

– Е, откъде-накъде? – смотолевих.

– Ами знам ли – ще си кажеш дърта, пък с претенции към градския транспорт.

– И през ум нямаше да ми мине – огледах кокошката. – Не изглеждаш стара… Дори никак. И гребенът ти отива. Не виси като на някои други.

– Благодаря. – Кокошката се завъртя пред огледалото и ме повика.

Приближих до нея, вдигнах глава и изтръпнах. Вирнало муцуна, от огледалото се пулеше застаряващо магаре с клепнали уши и проскубана грива.

– Не сме ли лика-прилика, а? – смигна ми кокошката.

– Ти подиграваш ли се?– изпръхтях ужасен.– Превърнал съм се в проскубано дърто магаре.

– Но с конете се разбирате, нали? Все пак сте от едно семейство.

– Ами съобразяваме се с тях. Знаеш, че когато атовете се ритат, магаретата теглят. Иначе каруцата съвсем ще спре – казах.

– Да – загледа ме кокошката.- Ти да не си фолклорист или литератор? С такива изрази си служиш…

– О, не, не! Труженик съм. Обикновен бачкатор – казах скромно. – А ти? Как попадна тук?

– Случайно. След много приключения. Като разтуриха курника, дойдох в града. Дори живях малко с един надут пуяк– намръщи се кокошката. – Но го напуснах. Голям селяндур се оказа.

– Ама и ти си една… – засмях се аз и изведнъж се сепнах. – Абе, ти да не си висшистка?

– Не, не съм. – смути се тя. – Макар че следвах една година в университета.

– А така. И какво? – затаих дъх.

– Политология.

– Айде, бе! Ще ме убиеш! – прихнах. – Политик ли си искала да ставаш?

– Не. И няма защо да се смееш. Интересно ми беше – засегна се кокошката. – Мислех да преподавам после, но се отказах.

– Защо?

– Защото в групата ни беше пълно с кокошки.

– Е, кокошки-политоложки – засмях се.

– И магарета не липсваха, които не им отстъпваха по интелект.

– Случва се… Ама иначе сме упорити. И трудолюбиви. Срещат се дори и умни – вирнах глава.

– Безспорно. И при нас е така – усмихна се кокошката.

– Даа. Слушай, ти сигурно си уморена и гладна, пък аз те държа тук и не се сещам. Заповядай – поканих я в кухнята. – Апартаментът е малък, но за ерген като мен е достатъчен – добавих, докато я настанявах на масата. – Ще прескоча само до супера да купя нещо. Не очаквах…

– …такава гостенка? – засмя се тя.

– Такъв подарък – поправих я аз и є предложих да си вземе душ, ако желае.

Като се върнах, кокошката бе подредила масата и се подсушаваше пред огледалото.

– Сега разбирам какво значи „мокра кокошка“ – подхвърлих невинно.

– Аз пък, докато се къпех, се сетих за оная кобила и ми стана тъжно. Как ли щеше да влиза в тясната баня? Щеше да ти се наложи да къртиш стени и да правиш преустройство – въздъхна тя. – Е… издържах ли?

– Какво?

– Интервюто? Одобряваш ли ме или ще сменяш и мен?

– Абе, ще те взема засега – с пробен срок. Дано издържиш и практическия изпит – казах. – За да не те сменям после за бутилка гроздова например.

– О, така ли?! Гледай обаче ти да не се издъниш – клъвна ме тя. – Впрочем не знаех, че магаретата пият ракия.

– А, пият, пият, като ги стегне шапката…

И вече сме заедно. Ходим по театри, концерти, на Витоша. Ушите ми се изправиха и без да правя упражнения. И косъма загладих. Отбиваме се и в кварталното кафене да послушаме как ни одумват посестримите й и събратята ми:

– Много е чаровен. Какво ли е намерил в тая кокошка?

– Казват, че й го харизали, без да му гледа зъбите.

– Кокошка, ама засукана – мокра. Сега са на мода.

– Така е – хубавите ябълки свинете ги ядат.

Завиждат. И има защо. Нали?

Алексей Христов