ТРИФОН КУНЕВ (1880-1954)

Дечко Узунов. Портрет на Трифон Кунев. 1941 г.
Два фейлетона от знаменитата поредица
„Ситни-дребни… като камилчета“

ЗАЩО МЕ РУГАЕ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ

Завчера в печатния орган на отечественофронтовска България се появи съчинение на пролетарския писател Георги Караславов, посветено на мен и моите политически деяния. Караславов не е първият щурмовак от комунистическите писатели, който излива върху личността и делото ми словесна помия: преди него подобна атака предприе друг негов събрат – Крум Кюлявков. И тоя пролетарски писател беше намерил в дъното на душата си и своя талант най-отвратителни думи, за да ги отправи към мен.

Любителите на кална литература ще останат излъгани, ако очакват от мен един отговор, подобен на техните нападки; аз не ще мога да оставя на потомците писмените документи, които, след като внуците ни ги прочетат, да кажат:

– Я гледай какви простаци и хулигани е имало между българските писатели!

Сега на въпроса: защо ме ругаят тези красавци? Да не би тяхното злобно вдъхновение да има лични източници? Не. Тия майстори на вестникарската хула и клевета не могат да имат нищо лично против мен, но както казва руската поговорка:

„Ларчик просто откривается“: злополучните автори на словесни изстъпления са получили заповед да ме обругаят и тая заповед иде от техните господари.

Защо е потребно на тия оживели в българската действителност герои на Достоевски, действуващи лица от неговия роман „Бесове“, да бъда унизен пред българските читатели и да бъда отречен като нравствена личност пред нашата общественост? Много просто: защото, макар и в последните редици, водя борба за свободата на българския народ, за неговите правдини и за неговото благополучие, защото съм другар на ония смели и самоотвержени държавници, които презряха министерски постове, охолството на властника и безопасния живот на овчедушните политици, за да извикат пред народа и пред демократическата съвест на целия свят:

– България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е. Българският гражданин желае да бъде независим, да има свободите на съвестта и политически правдини, да бъде сигурен за живота, честта и имота си, да ръководи сам, чрез свободно избрани свои представители съдбините на свободна своя държава, но това му се отнема от една диктатура!

Ето защо невидими, но добре познати господари, викат понякога на удобно изтегнатите след изобилни ястия рунтави кучета:

– Ха, Мурджо, ха, Караман! Дръжте тоя дрипав любител на народни свободи! Разкъсайте го!

И Мурджо и Караман яростно изпълняват „дълга си“: лаят и позоряват сами себе си, без да успеят да разкъсат някого, чрез своя недостоен език.

Това е отговорът на въпроса. Всеки на тоя свят върши своята работа: и кучетата като лаят, и керванът на свободата, като си върви.

 

СИТНИТЕ ПОЕЗИИ НА ЕДИН ДРЕБЕН ПОЕТ

Случайно ни паднаха на ръка стихотворните книги на Венко Марковски намерихме в тях хули за български народ, каквито никой в България не предполага да са казани от чистокръвния македонец.

Историята на тоя правнук на Александър Македонски е кратка: той се появи под небесата на омразната за него (както после обясни той в поезията си) България в лето господне 1936 или 1938. Избягал от сръбски притеснения, Венко Марковски бе срещнат братски от македонската емиграция в София и от организацията „Отец Паисий“. Погрижиха се за него. Имаше и ручок, и вечеря. Идилията беше пълна до 1941 година: Венко Марковски, македонската емиграция, „Отец Паисий“, ручок, вечеря. На 1941 г., след като от Македония изчезна сръбската свирепа власт, македонецът отиде в Македония. Отново той пристигна триумфално в София след 9 септември, с револвер на кръста и покрит с доспехите и славата на партизанин и партиец. И не потърси нито емиграцията, нито фашистката организация „Отец Паисий“, а направо отиде в регентството при г. Тодор Павлов, който написа на един дъх предговор на съчинението му в стихове „Орлицата“.

В тая „Орлица“, която не е нищо друго, а Комунистическата партия, Марковски пише блудкави хвалебни стихосложения, а г. Т. Павлов – възторжен предговор, който не добавя нито едно листо към венеца на философската слава на автора му. Там именно четем опасно смелите думи: Поемата „Концлагерът“ на Марковски напомня героичните „Бетовенови симфонии“.

Ето, прочее, няколко героични Бетовенови симфонии, извадени от македонския епос на Марковски „Робии“:

Страница 63, песен 19

Села и градой гореа,     
пищеше Македония
под тройна страшна робия:
първата беше германска,
втората беше талианска,
трекята камен гореше.
Българска беше кървава.

По-нататък, в песен 13, на страница 129, създателят на Бетовенови симфонии в българската литература казва:

Войнци изрод болгари,
по кърф и зверства бирани
пратени в Македония,
децата во утробите
майкини да ги пропищат,
до чера клали в Септември,
днеска в кърф я баняат
несрекьна Македония.

Македонският Бетовен не обяснява с чия кръв „баняат“ българските изроди и къде става ужасната баня: Страцин, Крива Паланка или Куманово?

В книгата си „Партизани“, стр. 39, македонецът Венко Марковски пее с затворени от увлечение очи:

Македонци секога сте били
не болгарска кърф ви тече в жили
славяни сте со славянки език,
со адети свято що се пазят.
кой ви каже болгари сте били,
той ви мами, знайте, той ве лаже,
сака в ярем да ви прегне сили
и на шия да ви стави яже…

Ние не страдаме никак от силно развитата днес в България болест, известна под името раболепие и любоугодие, затова публично изразяваме учудването си, че г. Тодор Павлов предложи и наложи за член на Писателския съюз един подобен хулител на България. А със злощастния бетовеновски симфониаст няма да се занимаваме. Ние сме прочели чудните народни песни от Македония в Сборника на братя Миладинови, ние знаем Женске песме македонских бугара от Верковича, ние сме се възхищавали от гениалната автобиография на великия охридчанин Гиргор Пърличев, известни са ни борбите на македонските българи през Възраждането срещу гьрцизма и за народно българско свестяване, ние знаем границите на България, очертани от руската дипломация още през 1878 година – няма защо един щурец да цирика „симфонии“ с диво политическо намерение. Македония се отделила в самостоятелна държава? На добър час! Но нима когато синът се дели от баща си, непременно трябва да се отрече от него и да го напсува жестоко?

А над всичката тая политическа какафония гърми гласът на Отца Паисия:

– О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?