ОБИЧАМ ТЕ, КЛАВЕСИН!

Купихме си прахосмукачка, робот последен модел. От онези – кръглите. Знаете ги. Гледали сме котка, имали сме заек, даже и хамстер сме имали, но към никое от тях не сме се привързвали така, както към тази интелигентна машина. Работлива, внимателна и много учтива – ако крачиш из стаята, се спира и ти дава път като същински кавалер. Жена ми предложи да я наречем  Клавесин. Името є харесвало. Обясних є, че е глупаво да се кръщават вещи и второ, това значи вид пиано. Можело да значи пиано, опъна се тя, можело да значи саксофон, но това щяло да бъде името, защото е изискано, защото е изтънчено и защото – точка!

Е, разбира се, не всичко беше идеално. Клавесин не можа да се сработи с килима.  Едва смогваше да почисти две педи от него и му се задръстваше  контейнера от прахоляка, след което започваше да вие като линейка, ама по-тихо. Изпразвах го и той пак се нахвърляше отгоре му, като през пет минути трябваше да повтарям цялата тази манипулация. Но и килимът не се даваше и го душеше с все повече прах, та едвам ги разтървавах, докато не изхвърлих един ден постелката на боклука.

Клавесин страдаше от безсъние, като видеше да танцуват прашинки в лунните лъчи, изпълзяваше от ъгъла си и тръгваше на работа. Първата вечер ни изкара акъла. Добре поне, че не се катереше по леглото.

И така почти всяка нощ, особено при пълнолуние, та се наложи преди лягане да му вадя акумулаторната батерия, което си беше противна операция, сякаш вадех бъбрек. След две седмици разучаване на дебелата като тухла инструкция разбрах, че си има вграден гласов контрол и общуването потръгна много добре. След малко упражнения Клавесин започна да ни разбира от половин дума.

Един ден, след поредния скандал за не си спомням каква дреболия, стана белята. Жена ми викаше по мен обичайните си реплики от рода на „За нищо не те бива! Една работа не можеш да свършиш както трябва. Не знам защо те взех. Къде ми бяха очите! Толкова по-свестни имаше“и други такива, след което млъкна внезапно и се втренчи зад гърба ми. Роботът Клавесин, както съвестно си чистеше, започна да прави некоординирани движения, после се завъртя около себе си все по-бързо и по-бързо, като дервиш, и накрая нещо изпращя, изпусна сноп искри и угасна.

Сутринта тръгнах да го нося в сервиза, но по пътя размислих. Върнах се и разказах една тъжна история на разстроената си половинка. Казах є, че в сервиза са извадили черната кутия на Клавесин. Той имал такава, също като самолетите. Щом техниците я прослушали, констатирали, че повредата е неотстранима. Според тях роботът си е помислил, че отровните є думи са се отнасят до него, а не до мен, и металното му сърчице се пръснало от мъка.

Докато говорех, жена ми ме гледаше с немигащи доверчиви очи и накрая заплака. За втори път я виждах да плаче. Първият беше вечерта след сватбата ни, но и тогава не беше от радост. Доста време ми отне да я успокоявам: това е просто една машина! Макар, да е от желязо, не може да се сравнява с моята издържливост, която вероятно няма да трае дълго, ако продължаваме така и сигурно и аз ще свърша някой ден като робота-клетник.

Поставих разбития Клавесин върху специален шкаф в хола. И когато понякога жена ми рече пак да отвори уста, аз само с поглед є го посочвам и тя млъква.

И в дома ни настава благословена тишина.

Обичам те, Клавесине мой!

Иван Сариев