ХАДЖИ АХИЛ

Иван Вазов (1850 – 1921)

И ние препрочитаме Вазов

…Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се удържи, за да им не засвидетелствува силното предубеждение, което имаше против тях.

Дохождаше някой карловец да се обръсне и умие главата си.

– Дядо хаджи, да ме обръснеш и умиеш – колко пари?

Хаджи Ахил поглеждаше го внимателно в главата, замисляше се като пред една математическа задавка и отговаряше след едно значително покашлюване:

– Не мога ти каза колко пари струва твоята глава…

– Как не можеш?

– Вярвай бога, не мога сега…

– А защо? Колкото взимаш и на другите.

– Не е все то… Ти не си ли от Карлово?

– Как? Не знаеш ли ме? Тинко Куртето.

– Мъчна работа, мъчна работа – отговаряше замислено хаджи Ахил.

– Не се вшутявай… Обръсни ме и вземи си парите, че бързам… Колко пари?

– Чакай, сега ей ще ти кажа – извикваше хаджи Ахил, като осветен от някое внезапно вдъхновение и се затичаше към одърчето и бъркаше под възглавницата.

Карловецът гледаше с удивление.

Скоро хаджи Ахил се завръщаше с едно кълбо на метро в ръката и приближаваше към смаяния посетител.

– По-напред да ти премеря главата…

И сваляше шапката му, развиваше около един лакът от метрото и увиваше набраздената ивица около главата му като екватора на земното кълбо.

– Трийсет пари! – викаше високо хаджи Ахил.

Карловецът го гледаше опулен.

– Да беше сопотненец или калоферец, щях да му взема гроша. Твоята глава едва има 48 сантиметра широчина, по-малка е и трудът е по-малък, не искам никого да горя – обясняваше хаджи Ахил на недосетливия си посетител, като се удряше по върха на носа.

Същите шеги обичаше да прави и с ония, които идеха да си вадят зъбите.

Защото хаджи Ахил беше прочут зъбоизваждач. Това деликатно изкуство беше наследил от праотците си заедно с цял арсенал клещи и инструменти, изработени в средата на ХІІІ век от първия железар, който хванал да удря връз наковалнята в Сопот. Оттогава до днес тия първобитни клещи са се увирали в хиляди уста, вадели са хиляди зъбове: предни, кътници и кучешки… Новите усъвършенствувания, станали по тая част, никак не са дохождали до знанието на хаджи Ахила, което впрочем никак не му бърка и днес да минува за най-изкусен лечител на зъбите.

Явяваше се при него един селянин с отекла буза.

– Дядо хаджи, дойдох да ми извадиш кътника… Три нощи не съм спал.

– Добре, дай един бешлик да ти го извадя – продумваше хаджи Ахил, като смучеше чибука си тържествено.

– Един бешлик? Много искаш!

– Е добре, дай един грош – да ти ги извадя всичките – допълняше той и гледаше селянина право в двете очи.

Разказваха една друга странност на тоя неизчерпаем шутник.

От Одрин дошла един път една булка из харема на някой си паша, за да си извади зъба при хаджи Ахила, на когото растящата слава достигнала дори дотам. Тя изтеглила страшни болести от зъба си и никому не се решавала да се повери да є го извади. Сега тя дошла нарочно в Сопот при прочутия зъбоизваждач.

Хаджи Ахил я разпитал подробно за болния є зъб, пипал є бузата кой знае защо, без да гледа на присъствието на ревнивата баба Ева, и най-после є казва, че ще є извади болния зъб без никаква болежка. И после извадил изпод одърчето една копаня, пълна със стотина вадени зъби – еднокорнести, двоекорнести, тришипясти, някои цели, някои строшени, други с късове почерняло и изсъхнало месо, други скачени с кокалчета от челюсти; и всичко това сложил пред очите на слисаната булка; после изважда и слага пред нея друга копаня, пълна с разновидни клещи, едни малки като онези, с които шивачите превиват копчета, други големи с тумчасти глави и със зъби, както онез, с които изтръгват дълги цигански гвоздеи; щипци, прилични на ония, с които ковачите държат нажеженото желязо върху наковалнята под ударите на чука; куки, шишове, стискала с витла, даже ножчета!… Цяла една колекция от инструменти за дърпане и мъчене, които само инквизицията смяла би да употреби на человеческото тяло! Това страшно зрелище привело в ужас нещастната пациентка.

Хаджи Ахил спокойно хванал да избира между тия кръвожадни оръдия онова, което ще увре в розовите є уста.

– Аман!!… Аман!!!… Не щъ, не щъ, не щъ!… Отворете ми вратата!… – И тя като вихрушка изскоква навън, качва се в талигата си и бяга право на Одрин при пашата.

Подир един месец жандарин повика хаджи Ахила при агата на конака.

Хаджи Ахил тръгна. Когато влезе в конашката порта, той видя в коритото на чешмата потопен един сноп дрянови пръчки. Изведнаж му хрумна на ума за пашовата булка: студен пот го обля.

Когато се изправи пред агата, той се питаше: дали сто, дали петдесет? Нямаше съмнение, че тоя път щеше да заплати скъпо задницата му за всичките лудости на мозъка му… В тая минута като светкавица му минаваха през ума хиляди мисли и съображения, хиляди начини и хитрости, за да отбегне дряновите тоеги или поне да се отложи получаването им за един неопределен срок… Но нищо не помагаше… На всяка комбинация, на всякой план резултатът излизаше все същият: сноп дрянови тоеги, натопени във водата!… Никога той не си бе помислил, че това невинно цветуще дърво било толкоз опасно за някои части от человеческото тяло… Тоя случай беше единственият в пълния му с приключения живот. Всичко му беше минувало през главата. На неврокопския панаир например бяха му откраднали джубето ведно с плана на вавилонската кула; на Мора едно паликаре беше му ударило една плесница в една кръчма, на което хаджи Ахил от своя страна отговорил с думите: Божия промисъл; на гора Тавор беше намерил на мястото на вранястия си кон, купен от един арапин за 3000 гр., вързано едно сляпо бедуинско магаре; в Цариград бяха го строполили из стълбите на „Света София“, дето любознанието му го беше увлякло, без да иска от някого воля, в който случай той не изгуби освен два предни зъба; в Букурещ даже хаджи Ахил бил герой на голямото театро, дето, като видял на сцената, че един пада, прободен от нож, който убийцата изважда цял кървав из тялото му според ролята, той надал вик и фукнал да бяга напреки през столовете, като смачкал два цилиндъра и няколко малакофа. Тоя случай впрочем не му костувал освен пет жълтици глоба и десет дена затвор, в което време били подложени на медицинско освидетелствуване умствените му качества… Та и в Сопот даже е бил затварян повече от един път, но сегашният случай беше съвсем неожидан и нетърпим. Да украдат на човека джубето с един план на една кула; да му променят коня на магаре; да му дадат плесница, от която бузата не губи нищо, а, напротив, става по-румена; да го бутнат малко грубо из стълбите на „Св. София“ – всичко това беше за человека дадено, всичко това можеше да се случи и изтърпи и веднаж, и дваж… Но един сноп дрянови тоеги, и то натопени! Това беше по-горе от усилията на неговия ум! В Апокалипсиса нийде не се споменуваше за такова произшествие, нито Мартин Задека, при всичкото си учение, не беше го предвидял!

Наистина, хаджи Ахил, както го беше казал еднаж, обичаше да страда, както са страдали всичките големи човеци, какъвто мислеше и себе си. Но той си предполагаше, и справедливо, че никой голям човек не би се съгласил да приеме сто, па било и петдесет само дрянови тоеги, натопени да киснат предварително във водата! Това беше просто невъзможно. Фантазията на хаджи Ахила, която си беше създала тъй внезапно тая ужасна перспектива, не можеше вече да се помири с мисълта за възможността на такова едно невероятно събитие.

Виктор Хюго в своите „Chаtiments“ разказва, че Наполеон І пръв път потреперал, когато видял полковете си зарити или замръзнали прави сред руските снегове.

Хаджи Ахил, капитанинът, ученият човек, изобличителят на пороците на века, философът, който беше досега извадил хилядо зъба и обръснал безчет бради; който не клатеше шапка никому; който се не боеше от никое человеческо същество освен от кучето на Фачка Гущерът, и то когато беше отвързано само, и от лудия Христакя, който хвърляше камъне въз него; хаджи Ахил, казвам, който не се уплаши от нищо в живота си, да, освен от убийството, което произлезе в букурещкото театро – сега, пред тоя прост ага, пред снопа дрянови тоеги – о ужас! – потрепера, уплаши се! И великите хора понякога са осъдени да изпитат сред някои големи катастрофи чувството на страха!

Но нека додем до края на тая критическа минута.

И тъй, хаджи Ахил трепереше.

Агата го погледна усмихнато.

Хаджи Ахил се опули.

Агата му подаде емфието си.

Хаджи Ахил взе с два пръста.

Агата му скимна да седне и кихна.

Хаджи Ахил кихна и седна.

Агата му каза:

– Кузум, хаджи!

Хаджи Ахил отговори:

– Буюр, беим!

Агата отвори зеленото ковчежче, извади една лира и я подаде на хаджи Ахила.

– Това ти праща одринският паша… бакшиш.

– Бакшиш?!…

Хаджи Ахил мислеше, че бълнува.

– Бакшиш, задето си излекувал зъба на децата му – каза пак с усмивка достойният человек.

– Аз?

– Писал ми е още да ти поръчам да му проводиш от същия лек, да се намери, когато трябва…

– Не мога, ефендим.

– Как, свършил ли си го?

– С кола имам от него, но…

– А кажи защо?

– Ефенди, моят лек е: страх!

И той му разправи работата… Агата се много смя.

Подир тоя благополучен изход из страшните душевни безпокойствия и неизразими мъчения, в които го беше хвърлил видът на злочестите дрянови вейки, хаджи Ахил амаше право да се поразвесели със спокойна съвест. До вечерта той успя да унищожи с една кръгла разходка по кръчмите половината лира – и като человек, който цени всичката високост на признателността, не забрави да пие няколко пъти и за здравето на великодушния зъб… Тая вечер между другите приключения се ознаменува още с един бой, който хаджи Ахил даде на достойната баба Ева…

(из „Хаджи Ахил”)