С Д-Р БОЖАНОВ ДОКАЗВАМЕ, ЧЕ ХЕМИНГУЕЙ Е БЕЗДАРНИК

       Ясен АНТОВ (1929 – 2009)

Беше август, горещо, пък и стаите на д-р Божанов гледаха на запад, та разговорът естествено се насочи към това как е по-добре – да изстудим в хладилника сливовата ракия или в чашите да пускаме парчета лед.

– За организма – каза д-р Божанов – с оглед на белтъчния състав на клетката е по-функционално…

Бе доктор по литература.

Рекох, че ми е все едно. След като вече съм изпил петстотин грама, следващите може да бъдат и с лед.

– Глупости говориш – каза д-р Божанов, – защото за организма е по-функционално…

Има думи, които се набиват в главата и от тях отърваване няма.

– Функциониращото – продължи той, – което всъщност е най-важ­ното… Наздраве!

Бе много горещо. Гледал съм филми за Южна Америка – нещо от тоя род. Освен това стаите бяха западни и слънцето ги бе напекло като фурни.

– В Южна Америка – рекох, – драги ми докторе, хората слагат щори на прозорците. А ти си ме поканил…

– А пък аз никога няма да сложа щори – рече той, – защото щорите…

Не се разбра защо няма да сложи. Тъй като мисълта му отново се насочи към организма и функционалното.

– Човешкият организъм, д-р Петров – каза ми той…

– Не съм никакъв доктор! – възпротивих се. – Аз съм най-обикновен асистент. Човек с малко „ч”! Хайде, за твое здраве!

– Моля ти се, ще ме обидиш! – скочи той. – С голямо „ч” си, с най-голямото „ч” на света! Шест мет­ра и половина „ч”! За д-р Петров с главно „ч” – пия наздраве!

И ме целуна.

– Добре де – рекох, – карай да върви. Защо обаче не вземеш да изстудиш тая ракия в банята? Най-доб­рият начин е такъв: захлупваш шишето със стъклена чашка и пускаш отгоре струята…

– Доколкото си спомням – каза докторът, – вие, д-р Петров, пих­те в началото и топла ракия, а сега изведнъж – хайде, моля ви се – студена! Само ще ме разкарвате напред-назад. От такива като вас…

– А защо ти, д-р Божанов, започна да ми говориш на „вие”? Да ти кажа ли защо? Защото се напи, с извинение! Хайде де, допреди малко приятели с главно „п”, а сега – „вие”, д-р Петров! Пиянски работи.

И ако обича да ми изстуди ракията, защото иначе ще стана да си ида, ще го вземат дяволите, не стига, че стаите му са западни, ами и щори нямало да слага. Виж го ти него.

Пихме по чаша, за да се сдобрим, и той отиде в банята да изстудява другата бутилка.

Най-много обичам, когато съм на гости и домакините не са в стаята, да им разглеждам библиотеката. Надничам в техния духовен свят, така да се каже, правя им в най-общи линии напречен разрез. Защото домашната библиотека е нещо интимно, както са интимни черновите на писателите-гении, любовните писма на женените и бельото…

– Домашната библиотека, д-р Божанов – казах аз, когато се появи с бутилката гол до кръста, – е интимна, както са интимни черновите на женените и бельото на гениите.

И аз си свалих ризата.

– Книгата – каза д-р Божанов, като се загледа в библиотеката – е светилник за народа. Книгата е запален факел.

И наля.

Взех да разгръщам някаква книга. Стори ми се интересна, автор – Хемингуей.

– Голям автор! – казах. – Какви книги е написал, тури му пепел! „Старецът и морето”, а? Ами за оная, дето, без да иска, улучва мъжа си в главата – здраве му кажи!

– Глупости – рече докторът и падна на земята. – Кръгла нула, нула цяло и четири.

– Защо? – попитах. – Няма ли образи? Няма ли разобличение? Хемингуей винаги…

– Да му умра на образите – рече докторът убедено. – И на цялата му книга отгоре. Има само едно хубаво – дето под линия дава рецепти за коктейли. На всяка страница – коктейли. Заедно с рецептите. Пие като побъркан – по дванайсет, по шестнайсет…

– Лъже! – казах аз. – Лъже, та се къса.

Той скочи:

– Прав си! Сега ще го хвана аз тоя Хемингуей! Имам вермут, имам и джин, и лимон дал господ! Сега ще изджуркам един коктейл „Том Колинс”, да го видя аз!

И наистина донесе вермут, джин, лимон и лед и започна да клати някаква бъркалка. Клатеше и смучеше и докато гледаше в книгата, аз му наливах от студената ракия. Така, полека-лека, изпихме и тая бутилка.

– Време е вече – казах, когато видях, че в шишето няма нищо – да минем на Том Джонс.

– „Том Колинс” – поправи ме д-р Божанов. – Подай си чашата.

Пихме по един „Том Колинс”, общо взето, безлична напитка, само дето бе сладникава и студена. Изпих­ме по шестнайсет, аз ги броех на глас, а д-р Божанов ги отбелязваше с флумастер на стената.

След шестнайсетия минахме на друг коктейл – „Дайкири”. Намерихме рецептата му пак в книгата. Изпихме по дванайсет – доста разхладителни ни се видяха. И тогава докторът се сети за оня коктейл, дето го нямало у Хемингуей.

– Ще ида до кухнята да направя по едно „Блъди Мери”.

И наистина отиде, докторът му с доктор, отиде и донесе по едно „Блъди Мери”. Обясни ми, че това било „Кървавото Миче”, слагало се водка и доматен сок и черен пипер.

– Ха наздраве – каза, – да го видим този Хемингуей на кого ще продава краставици!

– Този Хемингуей – казах аз накрая – всъщност не е никакъв писател. Той е един обикновен маниак…

– Точно така, маниак – потвърди моят приятел от килима, където се бе намерил.

– Маниак и некадърник!

– Типично бездарие – добави докторът и се прозина. – Той да изпие толкова сливова, па после и по 120 коктейла, и накрая едно „Блъди Мери” – па ще ми пише после за стареца и морето и за испански тореадори – оле!

– Той не може – съгласих се – една дописка да напише… аз да го опъна на сливовата отначало…

Д-р Божанов каза, че открай време е бил убеден в негодността на този автор. Но колкото се отнасяло например до Стайнбек…

– Не ми говори – извиках. – И Стайнбек е бездарник! Той пък само бира пие – говедото му с говедо! Я да го почна аз със сливова…

След това се прехвърлихме на френските белетристи.

Беше горещо, толкова горещо, че д-р Божанов, преди да заспи на килима, си събу и панталона.