Отново е април. Но студ жесток
през мислите и думите минава.
И късен сняг… Какво ли божество
с нас – хората – се подиграва?
Прибързаха да се взривят дръвчетата.
Защо бе лудостта красива?
Снегът вали направо в цветовете,
целува ги и нежно ги убива…
Баща ми – чудотворецът от детството –
покрай фиданките разпалва слама…
На седмото небе е адски весело,
а тук ще оцелее само камъкът.
Иван НЕНКОВ
