ВЕЛИКДЕНСКА СОЦИОЛОГИЯ

БУТЧЕ ИЛИ ПЛЕШКА?

Трудно се правят социологически проучвания в условия на карантинна анонимност. Кой идиот отговаря искрено на въпрос, зададен му от анкетьор с трипластова маска върху муцуната! Да не говорим, че и анкетираният е маскиран с парцалце, закачено с ластичета зад ушите му – кой ви гарантира, че не попадате все на един и същ човек?

Ей затова хората са измислили социалните мрежи – по тях човек най-точно може да се ориентира в настроенията, вярванията и въжделенията на обществото.

Фейсбукът си има една мила особеност – от време на време изважда от дебрите на паметта си мъгляви спомени за минали години и събития. Нека заедно си прегледаме спомените и опитаме да си представим как българинът празнува Великден.

Странно – почти не се среща селфита със свещица в ръка пред черква. Статистически погледнато, това означава не нещо друго, а че Великденската служба не е чак толкова значима за фейсбук потребителите. Ако някой беше го рекъл на генерала-доктор и останалите от щаба му, щяха да им спестят доста кандърми да не стъпваме в храмовете, за да не се заразим. Както и четенето на богословска литература, за да ни обясняват, че където има двама – и Бог е  между тях.

Ако се съди по домашните селфита, между двамата снимащи се обикновено е хладилникът.

Какво в такъв случай според социалните мрежи е Великден за средния българин?

Осемдесет на сто от представителната фейсбук извадка го възприемат като четири почивни дни накуп. Миналата година – в Гърция, тази година заради ограниченията – на гости на тежко болната трета братовчедка и агнето й. Поне така ще пише в декларациите, които полицаите събират по неизвестни дори на тях причини.

Първият почивен ден преминава обикновено в дружно друсане по пътищата на родината. Но веднага след пристигането си българите се разделят на няколко празнуващи секти.

Неделната сутрин е любима на сектата на салатофилите – почитането на Възкресението те започват със салата. Патриотична – бял лук, зелена салата, червени репички. Е, и ракия – кой каквато намери. Като ще сме православни патриоти – да сме докрай – никакви водки! Русофили сме, но не чак дотам!

Тая секта по естествен път по обедно време се присъединява към сектата на агнофилите.

Агнофилите се делят на няколко фракции – най-масовата е на поклонниците на агнешката  плешка, следвана от бутчепоклонниците, а най-малобройни са интелектуалците, предпочитащи човъркането на агнешки главички. Причастието е с червено вино, за предпочитане – повечко. Може и бира – европейци сме все пак! Количеството също е от решаващо значение.

Особеното на ритуала е, че на смрачаване при тридесет и осем процента от участниците в представителната извадка той се придружава от буйни песни, зъбене на тирана и дирене на враг от близо и далеч – кой за какъвто се сети и какъвто си намери. Светлите празници затова се и наричат така у нас – за да можеш на две-три ракии миещ се да светнеш някого под окото, та да му направиш там фенерче. Да си му свети, та да му дойде акълът в главата.

Гиди враг коварен!

Финален Възкресенски ритуал за осемдесет и две на сто от местните секти са въртеливи  коремни движения, придружени с щракане на пръсти. Навремето хвърчаха и салфетки, но във времена на извънредно положение не само тоалетната хартия е кът, така че сигурно ще минем и без тях.

Но всеки ритуал си има начало и край и в понеделник по някое време отпразнувалите и отдали почит Богу се качват обратно в колите.

Е, тая година освен главобол, смачкан калник, сурово бутче в багажника и кашонче зелени салати от село може да си докарат и някое и друго вирусче за вкъщи, но щом е на аванта и от близък човек – може!

Ние, българите, сме щедри хора – каквото имаме – споделяме го с всички наоколо!

 Румен БЕЛЧЕВ