СЕЗОНЪТ НА ПРОРОЦИТЕ

Клошарят, мъж някъде към 50-те, стоеше подпрян на празната си количка пред изхода на кварталния супермаркет. Маска не носеше. Само чифт стари кожени ръкавици. Обичайна гледка – помислих си, – събота е пазарен ден. Клошар като клошарите – мръсен, оръфан и небръснат.

Необичайното беше големият дървен кръст, провесен на въженце на шията му. (Според мен доста нескопосано скован и даже небайцван. Но в това трудно време и „Мосьо Бриколаж“ беше затворен, та му влязох в положението.)

Така и щях да го подмина, когато чух до мен две жени без възраст, но с грижливо направени неделни прически и обсипани с пръстени ръце, да си споделят на висок глас, като настройваха слуховите си апаратчета: „Та ви казвам г-жа Мартен, този човек – посочи тя с глава клошаря – е  направо про-рок! Позна ми всич-ко! И че зет ми пие, и че децата бягат от училище. Казвам Ви, всичко!“

Видимо не съм бил единственият, който чу това откровение, защото докато доближа входа на магазина, пред Клошаря вече се бяха събрали пет-шест човека, които, като грижливо спазваха дистанцията помежду си с пазарските колички, нетърпеливо разпитваха:

– Кажете ни, г-не – криеше с тяло дъщеричката си една млада майка, – докога ще траe тази напаст?

– Това само Бог знае, любезна госпожо. Само Бог – погледна някъде нагоре към фирмата „Метро“ запитаният. – Покайте се и се молете, защото всички сме грешни !

Майката остави в количката му две кутии боб с наденички и като благодари с ръка на сърцето, отстъпи мястото си на възрастен мъж с войнствено навити мустаци и орденска розетка на ревера.

– Тези некадърници в Матиньон (резиденцията на правителството) няма ли най-после да си отидат?! – нервно изсъска той.

– Скоро, скоро, г-н полковник. Много скоро! Вече сме в преговори за връщането на Н. В. Краля.

– Бог да го пази, Бог да го пази – прекръсти се полковникът и остави две бутилки старо „Бордо“ в количката.

Честно казано, мислех, че това е някаква лоша шега, хеле пък онова за преговорите с краля, но като гледах как опашката пред Пророка се изравни по дължина с тази пред магазина, реших, че тук шега няма.

– Всичко идва от тези мръсни чужденци, дето наводниха добра та ни стара Франция – разпери гневено ръце жена с типичен лионски акцет. – Само Мадам Льо Пен ще ги изгони обратно, но защо се бави?

– О, да, да – потвърди мъжът и запали цигара. – Този Макрон ще си замине от коронавирус, а добрите французи ще поемат властта.

Количката получи неголям пакет с етикет от щанда за колбаси и патриотката си тръгна доволна.

Моят ред почти дойде. (Да, да. Не съм нито суеверен, нито религиозен, ама такъв шанс изпуска ли се?!) И ха да се допитам до Пророка, както го нарече г-жа Мартен, когато едър побелял мъж ме пререди не съвсем по френски. Тикна голяма снимка в рамка пред очите на клошаря захленчи на глас: „Погледнете, това е любимата ми съпруга Никол! (Добре, че уточни. Бих казал дъщеря му на плажа „Сен Тропе“). Преди да обявят карантината, отиде до Бордо при братовчедка си и вече цял месец не може да се върне при мен. Кажете, какво да правя? Какво да правя?

– Обадете й се по телефона – след кратък размисъл отговори нашият съветник.

– О, звъних, звъних – потвърди неутешимият съпруг. – Никой не вдига.

– Нищо чудно. Ако телефонът им е развален, сега в това време, нали разбирате. Всички сервизи са затворени. Изчакайте спокойно. Тя Ви обича и ще се върне. Виждам го ясно – потвърди с ръка на кръста той и се вторачи отново към фирмата на магазина. Видимо от там черпеше информация и вдъхновение.

В количката му се плъзна голяма найлонова торба с емблемата на магазина. Какво имаше вътре – тайна.

Така за по-малко от час научих не без изненада, че Франция много скоро ще си върна всички загубени колонии. Ще напусне Европейския съюз, който само я дои, ще загърби еврото и добрият стар франк, със старите цени, естествено, ще дрънне в нашите портмонета. Чакането си заслужаваше. Както казва народът ни: „Крушата винаги пада в устата на търпеливия!“

Как точно щеше да стане това, едва ли някой от нас, простосмъртните, можеше да каже, но количката Му вече беше доста по-пълна от тези на напазарувалите клиентите. Забелязах само, че пакетите с брашно, ориз, спагети или бутилки олио Пророкът отклоняваше с любезна усмивка, та дарителите смутено бързаха да ги сменят с нещо по-достойно. А върволицата пред него растеше! Докато иззад кметството отсреща излязоха двойка жандарми и започнаха да проверяват личните ни карти и декларациите под клетва, която всеки си попълва сам вкъщи.

За моя изненада Пророкът се оказа наш съсед: „Г-н Пиер Ларош, 50 г., зидаромазач в принудителена безработица. Цел на излизането: покупка на стоки от първа необходимост.“ Нарушение на закона нямаше! Жандармите козируваха и продължиха да проверяват нататък.

Дали пред съседните магазините имаше някой друг? Не мога да кажа. Само чух, че онзи ден санитари свалили от ескалатора на гарата „Пераш“ някакъв, който благославял качващите се и ги ръсел със светена вода от бутилка „Виши“. Нищо чудно, нищо чудно. На тях, пророците, сега им е сезонът! Но Лион е голям град. Кой би могъл да познава ги всичките?

Жан СОЛОМОНОВ,
Лион