из „ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ“

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ (1739 – 1813)

Ами от това, вече после, наскоро, нели са случи мене пак и другая беда – от тая пострашная и нужднейшая. Имаше у моя енория едно село на име Шихлари. И тамо седеше султан на име Ахмет Геряй, и имаше своя жена ханская дъщеря. Той султан возлюбил една християнская девойка да я уземе за вторая жена от тоя село, на едного Юван чорбаджи, що са призоваваше Кованджиоолу. А оная ханская дъщеря не дава му позволение да уземе вторая жена. И тако держеше оная бедная девойка четири-пет години – нито я узема, нито й подава позволение да са ожени.

У един мя ден позоваша на Карнобат да венчая една сватба. И попитах отгде ест тая девойка. И они мя сказаха, како тая девойка, що хочеше султану да я уземе за вторая жена, ала є подаде позволение сеги да са омужи, и тако я приведохме тука. И аз повярувах и венчах их.

След три дни разбрах, како гонил султан отца ея да го убий, а он побягнал и уфатил брата ея, и бил го много, и углобил го.

И аз тогива убоях се и приидох в усумнение голямое.

След това поидох на едно село, що са нарича Костен. Тамо токмо има церква у все Карнобатский кадилик – да служа литургия в ден святих апостол Петра и Павла. Прииде някой человек на име Милош, та ме позова заради една борзая работа. И аз след обеда востанах и отхождахме сас того Милоша в пут наш. Гледаме на едном място, мало от путю далечко, мужие и жени жнут нива и двоица турци седят при них на коне. И като минувахме у пут, позоваха ни да пойдем при них. И като приближихме, рече Милош: „Султану ест.“ И аз потекох да му целуна скуту, а он мя попита:

– Ти ли си на тия села поп?

И аз отговорих:

– Аз есм раб ваш.

А он ми рече:

– Ти ли венча Кованджиювая дъщеря на Карнобат?

Отговорих:

– Аз есм человек чуждинец, наскоро приидох и не зная коя ест Кованджиюва дъщеря.

А он той час вдигна пушка своя и удари мя сас тепенджику два пути по плящима моима.

После извади пищол на мене, а аз, като бях близо до него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:

– Скоро дай въже да обеся того пезвенка!

И той пойде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и тегляше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас голям гняв и рече:

– Прииди и вдигни того пезвенка бре!

И Милош начена да му са моли зарад мене, ала като го удари сас пушечний тепенджику по лицето, разкъса му чолестта. Тогива султано са обърна къмто вербата лице свое и вдигна пушката на человека своего и викна му:

– Защо не теглиш въжето, бре? Сега тя свалям от вербата!

Он теглеше нагоре, ала и аз теглях надолу, почто руце мои не биша сверзани. И като вдигна султану очи свои нагоре, Милощ, другар мой, побягна и не имаше кой да мя вдигне. Тогива султану рече на человека своего:

– Слези долу да поидем на село и тамо да го обесим, да го видят вси человеци.

И подадоха ми в руце мои коня моего да го водя за юздата, и ония ме повлече сас въжето на шията ми, а султану идяше след мене и псуваше мя, и думаше мя: „Коги аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчайш ти моята жена със гявурина…“ И аз молчах, почто бях отчаял себе от живение. Ала като мя водеше през полето, беше трева и бурян до колене и не можах да ходя. Колико крати падах, а он тегляше въжето, в мале хочеше да мя придави. И султану, като идяше след мене и псуваше мя, чактиса пищол узадя ми, ала не фати огън, после пак чактиса и фати огън, ала или мя не сполучи, или на мене не фарли, почто беше пиян. И като излязохме на пут, рече на человека свой:

– Стой!

И ний станахме. Тогива запрегна пушка своя насрещу мене близо и рече ми:

– Гявур, скоро сеги прииди на веру нашу, почто его той час хочеш да поидеш от той свят!

И аз какво да сторя? От смертний страх изсохнаха ми устата и не можах да продумам. Токмо толкова му рекох:

– А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето похвала ли хочеш да приемнеш?

И он на мног час держеше пушката насрещу мене и мисляше. После ми рече:

– Разделяш ли оная невеста от мужа ея?

И аз отговорих:

– Воистину, кой час да ида на Карнобат, разделям ги.

– Заклени ся – рече.

И аз, що да сторя, от страх смертний заклях са и рекох:

– Ваалаги-биалаги, разделям ги!

Тогива ми помогна и неговий человек и рече:

– Ефенди, що трябва да ги разделя? Он токмо да ги афореса, тия сама хоче да побегне от него.

Тогива рече на человека своего:

– Кога е тако, отпусти го да си пойде у пут свой.

И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа.

И тамо наскоро изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогива мя совзе страх и наченах да трепера като от тресавица. И до един час довтаса тамо и Милош и като ме видя, подиви се и вниде в ужас. И фати ея за ураненное лице свое и рече:

– Ох, отче мой, че жив ли еси?

– Аз – рече, – като побягнах, много гледах отдалеч на вербата висиш ли обесен и не имаше тя. Ала като пукна пушката, рекох:

„Ето отиде от тоя свят сиромах поп Стойко.“

Ето, такива нужди и смертнии страхове проминаха през главу мою. Ето, тако пострадах аз заради чуждии причини…

__________________________________________________

Житието на Софроний е „смях през сълзи“за читателя. За пръв път от началото на българската литература автор използва иронията, самоиронията, самоосмиването, хумор в по-чист вид. Този творчески подход създава предпоставки да се използват богатите изразни възможности на българския език.

Защото хуморът, свежестта, сочният и експресивен изказ неимоверно обогатяват всяка литературна творба. Разбира се, всичко това присъства в книгата наред с открито сатиричните и изобличителни тонове.

Поп Стойко безжалостно се надсмива над себе си и се дегероизира. По този начин бележитият възрожденец кореспондира с пословичната скромност и самоподценяване, което е основна черта на цялата ни литература преди него – от Кирил и Методий до учителя му Паисий.

Въпреки робския мрак „Житие и страдание на грешния Софроний“ е светла книга. Защото наред с черния хумор има нещо леко и отпускащо душата. Това е типична ренесансова творба, която по дух кореспондира със западния Ренесанс, притежава нещо леко и „французко“, както биха се изразили българите през Възраждането. Определено можем да твърдим, че това е първото произведение с откроени хумористични моменти в българската литература, в което става дума и за оцеляването на българина и България освен чрез друго и чрез смеха, макар и невесел. В творбата откриваме елементи както от хумора на словото, така и от хумора на положението. Софроний показва как духът и тялото човешко са в единство и противоречие, а в определени моменти са и в открит конфликт, как понякога пред жестокостта и непреодолимия натиск на обстоятелствата човек може временно да отстъпи, без да се предаде, за да извоюва победа в генералното сражение, в главната битка.

Струва ми се, че у автори като Алеко Константинов и Ст. Л. Костов можем да търсим влияние на „Житието…“ като отзвук, като ехо на прамодели на българи главно в нарадопсихологически смисъл. Едва ли можем да си представим знаменития Захари Стоянов и неговите бележити „Записки…“ без основата на „Житието…“ на Софроний.

По същата причина смятам, че „Автобиография“-та на Бранислав Нушич или „Преди да се родя и след това“ на Ивайло Петров (а и други творби), са също своеобразно продължение на традицията на Софроний. Това още повече подчертава силата изначението на „Житие и страдание на грешния Софроний“.

Определено смятам, че на основа на гореизложените литературноаналитични аргументи и разсъждения върху неговото „Житие…“ можем да определим Софроний Врачански като първият български хуморист, родоначалник на хумора в българската литература.

(От студията на Никола ИВАНОВ „Грешният праведник. “Житието…“ на Софроний Врачански – първата творба с хумористични моменти (и елементи) в българската литература.“)