КАК СЕ СТАВА МИЛИОНЕР?

Една разходка до Монте Карло преди Корона кризата

Бях за два дни в Ница и като ми омръзна да преглъщам  покрай яхтите на милионерите, реших да отскоча до мястото, където мога  да припечеля  и аз – поне за една. Може и по-малка, но яхта  да е. Взех автобус 112 от автостанцията и след час вече бях  пред вратите на Храма на илюзиите или както го наричат в туристическите справочници „Казиното на Монте Карло.”

На входа, въпреки топлото пролетното слънце, стоеше помпозната фигура на портиера с генералска фуражка и дългопол сюртук, цял обкичен с златни шнурове и еполети. Доста непрактична дреха за работа според мен, но какво ли не прави човек, за да припечели хляба си? Само че, както разбрах от надписа на входа, трябвало  и аз да съм „прилично облечен”, тоест сако, риза и нормален панталон, а не джинси. Добре че в сака си имах нужното – преоблякох се в храсталаците по някаква пътечка към морето. По-късно разбрах, че тя се казвала „Пътечката на самоубийците”, защото някои слаби натури след пълен фалит в Казиното, поемали по нея за да си теглят куршума. Но аз  засега бях дошъл с друга цел – да спечеля!

Да припечели нещо беше дошъл и едни просяк, когото на идване не бях забелязал. Човекът,  добре навлязъл в „третата възраст”,  стоеше търпеливо под една сянка с шапка пред краката си. Там вече имаше няколко монети.  Тъмният му костюм видимо беше видял и по-добри дни, но времената си летят, костюмите стареят и ние с тях. От съжаление и за късмет  пуснах няколко монети в шапката му и продължих нагоре.

Казиното в момента не работи.
Бъдещите милионери изчакват около входа падането на забраната.

На входа портиерът–генерал ме посрещна като стар познат, огледа с одобрение  как съм се пременил и отвори широко вратите на владенията си.

Да се опише това царство на парите не е по силите ми. Просто човек тук или си глътва езика, или навежда очи и кара направо. На гардероба трябваше  задължително да оставя пътническия си сак и фотоапарата – мъка за всеки репортер, но гардеробиерката ми посочи  надписа над главата си: „Забранява се влизането на близнаци, на хора с фотоапарати и оръжие.” За фотоапаратите и оръжието го разбрах веднага, но това за близнаците?! После се сетих, че казиното е основано през 1863 от братята близнаци Франсоа и Луис Бланк. Като майстори на хазарта вероятно двамата са действали комбина, затова когато отворили своя барака, решили да отрежат на другите тази възможност.

Как да е, платих таксата от 20 евро, показах личната си карта и се запътих към една от залите. По коридорите имаше цяла редица от игрални автомати, но ги презрях заради истинската игра. Сезонът още не беше започнал, затова празни места около масите имаше бол. Бакара, шемен де фер, покер, английска рулетка, френска рулетка. Кой каквото обича. Избрах класическата рулетка, разбира се, и като си купих жетони за предварително прежалените 50 евро, гордо седнах на масата. Подредих скромната купчинка жетони пред себе си с привично нехайство на заможен човек, който тук е у дома си, и  поставих за авторитет до тях празното калъфче на една скъпа хаванска пура. (В салона не се пуши, затова не се налагаше да го отварям.)

Всеки път, когато крупието пускаше топчето в рулетката и произнасяше митичното: „ Faites vos jeux .”(Направете залозите си.), сърцето ми се свиваше, а когато след минутка се чуваше и: „Rien ne va plus!” (Прекратете залаганията.) дъхът ми секваше. Другите до мен също спираха дъха си и гледаха като хипнотизирани въртящото се топче.

Загубих, разбира се. Е, не съвсем. Първоначално заработих  до 90 евро, но реших да играя, докато си върна парите за автобуса, входа и първоначалната миза от 50 евро. И стана тя, каквато стана. Единственото ми успокоение бе историята, която чух по местната телевизия от устата на самият  Жан-Луис Биамонти, президент на SBM – Societe de Bains de Mer, дружеството, което управлява казиното. Помолен от журналисти да разкаже нещо за последните приключения около зеленото сукно, той сподели, че миналото лято постоянен техен клиент само за час загубил един милион евро, а за други два милиона оставил разписка! „Кой е, откъде е, ще върне ли парите?” – такива въпроси никой от журналистите в залата не сглупи да попита. За час време и аз загубих моите стотина евро.  Станах с достойнство от масата, отидох на бара за една оранжада и се наканих да си вървя, преди да съм прихванал лудостта на играчите.

На входа едва не се сблъсках с познатия ми просяк с вехтия костюм. На опърпаната си риза той беше вързал и черна вратовръзка.  Мислех, че онзи с галоните просто ще го изгони, но той почтително свали фуражката си и като отвори церемониално вратата, покани странния посетител да влезе. А казват, че чудеса ставали само в Библията!

– Видимо днес е денят ви за благотворителност – пошегувах се аз с любезния портиер.

– Но, господине – учудено вдигна вежди генералът с лампазите, – та това е г-н ХХХ!

– Ахаа! – вложих цялата си ирония в това възклицание аз. – Е, и!

– Ами вие сигурно не знаете, но дирекцията на нашето казино има добрината да отпуска малка годишна рента на всички постоянни клиенти, които са оставили тук една определена сума. Уви, на практика тази рента те я оставят пак тук, но това е болест, за която лечение няма – вдигна с разбиране рамене моят събеседник. – При това – добави той, като се огледа по пустата алея наоколо – всички знаем, че се препитава от просия, но какво да  се прави. Съдба!

Беше мой ред да ми се свие сърцето. За пореден и последен  път днес! Видимо портиерът нямаше да ми каже нищо повече, защото той и така достатъчно наруши професионалната тайна. Само на раздяла ми тикна едно малко картонче в ръката – входен билет за казиното от 1954 г. – и като ми намигна свойски, рече: „Узми от мене, земляче!”

Върнах се със същия автобус до Ница, оттам към Лион, към къщи. Даже и не погледнах яхтите на милионерите на пристана.

Изтрябвали са ми.

**************************************

За любознателните

 Казиното в княжество Монако е основано в 1863 г от братята близнаци Франсоа и Луис Бланк. На 28 години Франсоа вече е бил наричан „Магьосникът от Хамбург” заради „чудесата” които правел с колода карти. Двамата открили първото си казино в курорта Баден-Баден, но след наложената им забрана идват в Монако с предложение към принц Шарл III. Първоначално игралният дом е настанен в „Hоtel de Russie”, но в 1879 година казиното влиза в новия си дом. Негов архитект е прочутият за епохата си французин  Шарл Гарние, автор на десетки красиви сгради във Франция, между които и Операта в Париж.
От откриването си до ден днешен казиното изплаща на владетелското семейство Грималди постоянна годишна рента.
Първият, най-атрактивен обир на казиното е регистриран преди Първата световна война. Един капитан на руски крайцер загубил цялата корабна каса на рулетка, но решил въпросът по солдатски. Върнал  се на кораба, обърнал оръдията срещу казиното, и предложил или  да му върнат загубеното или да открие огън. Върнали му ги, разбира се! Последния опит за обир направили в 2014-та двамата италианци Роко и Диего. Изхитрили се някак да спечелят 3 485 евро, но камерите веднага ги хванали и те бързо получили по две години затвор.
Още от самото му отваряне на местните жители е забранено да играят на хазарт в казиното, но те пък не плащат никакви данъци на княжеството, така, че сметката им излиза.
Между известните посетители на казиното са: Едуард III, Ф. Достоевски, Ал. Дюма, Ж.Офенбах, Пиер Югославски, Наполеон III, крал Фарук, Сара Бернар, Лойд Жорж, Клемансо, Морис Шевалие, Аристотел Онасис, Едуард Ерио, Омар Шариф и разбира се, моята скромна милост.

 Жан СОЛОМОНОВ,
Монте Карло, март 2020