КОСТЕНУРКИ В СЪДА

Докато държавата се бори с коронавируса, съдебната ни система се бори с рекордите. И то – много успешно. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет представи доклад за проверените дела през първото тримесечие на 2020 година, при които има нарушения за решаването им в разумен срок. Със задоволство можем да кажем, че родното правораздаване не е в застой; както постоянно растат заплатите на магистратите, така постоянно растат и техните нарушения.

Най-често срещаните установени забавяния при делата е между 5 и 9 години. Повтаряме за онези читатели, които предполагат, че това печатна грешка: забавяне не между 5 и 9 месеца, а между 5 и 9 години. Това обаче не прави особено впечатление както на проверяващите, така и на ръководителите на Темида, защото е често срещано в съдебната практика. Тоест – то е ежедневие. Сред това сиво ежедневие обаче има и светли петна.

 

Проверяващите са откроили мудността в решаването на три съдебни процеса, при които забавянето е толкова голямо, че не могат да останат незабелязани, просто сами се набиват в очи. Те са се премятали из различните кабинети, заседателни зали и етажи на Съдебната палата в продължение на 14, 15 и 16 години. Заблуждават се обаче тези, които смятат, че трите безумно протакани дела са пример за липса на правосъдие. Рекордът в това отношение е труден за подобряване. Съдебният бисер е едно дело, което на пръв поглед е за дреболия – кражба на дограма за 20 хиляди лева. То обаче се е точило почти колкото трае нашия демократичен преход – 24 години, 5 месеца и 26 дни.

Рекордно влаченото дело е образувано през месец май на далечната 1995-а.  Досъдебната фаза на производството, което се води от следствието и прокуратурата, също си го бива – то е продължило 13 години, 10 месеца и 11 дни. Въпреки тази продължителност обаче разследването е било мудно, тромаво, некачествено и неефективно.

Затова делото е било връщано за доразследване 9 пъти на прокуратурата. Когато пък най-после по някакво чудо влязло за разглеждане в съдебната зала, било мотано още 10 години, 5 месеца и 23 дни.

Така се стига до октомври 2019 година, когато Софийският градски съд го прекратява поради изтичане на абсолютната му давност. Какво означава това? Никак не е трудно да се отговори: виновните не са осъдени, а потърпевшите са изгубили 20 хиляди лева от откраднатата дограма, безброй грешни пари, пръснати по адвокати, 24 години и половина от живота си в очакване на справедливост.  И най-важното – абсолютна загуба но доверие в съдебната система.

Това, че проверяващите са отбелязали рекордите, е похвално. Неприятно впечатление прави само завистта им към постиженията на техните колеги. Вероятно тя е причината да не споменат в доклада си имената на рекордьорите, които са забавили 4 дела общо за 69 години и гарантирано ще донесат на България солени осъдителни присъди от Страсбург. Освен това завистчиите не са предложили и нито един от рекордьорите да бъде възнаграден по някакъв начин от Висшия съдебен съвет; с каквото и да е наказание – намаление на заплатата за известен срок, понижение в длъжност, уволнение поради некадърност, дори искане за елементарно мъмрене няма.

За нито един!

То бива колегиална завист, бива, ама това са десетки следователи, прокурори и съдии, които, докато са поставяли рекорди в нищоправенето през годините, същевременно редовно са си получавали огромните заплати – редом с всички останали, които съвестно си вършат работата. Да се укриват имената на некадърниците в съдебната система у нас обаче не е изключение, а дългогодишна практика. Проверяващите са убедени, че е безсмислено да се споменават техните имена по една основна причина – вече 30 години за калпавата работа на магистратите винаги плащат само данъкоплатците.

Сергей Трайков