из „Как западат и се провалят държавите“

Стоян Михайловски
(1856 – 1927)

… За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат безразлично ту освобождението на България, ту свободата на България.

Свободата е друго и друго е освобождение.

Свободата, както рекох, е явление на вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.

Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.

Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.

Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие и да дойде в един ден.

Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.

Българските млади политикани вярват във всемогъществото на революционерството.

Да, революция у безкултурен народ – (разбира се, ние се изразяваме неправилно, когато говорим за революция у безкултурен народ, такъв народ е способен да прави само сокашки безчиния и метежи) – да, революция може да донесе освобождение, сиреч материална волност.

Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.

Когато е въпрос не само за физическа еманципация, но и за еманципация на духа – не трябва да се забравя никога урокът, що ни дава историята на всички европейски народи:

Че най-мъдрият и най-законният революционер е Времето.

(…)

Истинският, реалният, живоносният прогрес върви отдолу нагоре.

А ето как става това. Доблестни, самоотвержени, даровити и работоспособни хора – наречете ги, както щете – възпитатели, просветители, водители, наставници, учители, книжовници, проповедници, апостоли – отиват между народа да работят за неговото превъзпитание. За това отиване между народа често говорят и френски, и руски писатели. Aller au people – е френската формула. Идти в народ – руската. Книга и проповед, печатна реч и живо слово – казаните будители прибягват към всички просветни модуси pour creer une ame au people (Aug. Comte), за да създадат душа у народа. Те насаждат у него вяра в доброто, в истинното, в хубавото, в правдивото, в благородното, във възвишеното. Те му дават да разбере, че добротворството е върховен закон във всемира, че любовта е всемирната и единствена творческа мощ, че злото, сиреч принципът на разрушението, е отрицание на законите на живота, че то минава и отминава безследно – понеже разрушението не може да бъде увековечено, че най-сетне Бог, извор и начало на всички блага, е дал на човека правила за живеене, като му е дал съвест, и че мъдри хора са само онези, които винаги съгласуват своята воля с волята на своя Творец!

Върху публичните наставници и апостоли лежи и друга мисия: да дадат политическо възпитание на тълпите.

Що е дълг? Що е право? Какви са връзките между дълг и право? Що е управление? Безкултурните и малокултурните тълпи не знаят това. Те поверяват уреждането на общите работи – не на хора вещи, чистосърдечни и мъдри – а на хищници и бахтотражи (търсачи на облаги – бел. ред.), за които общото невежество е златна рудница – предадена тям за безотговорно експлоатиране.

Бахтотражите-властници превръщат човешките същества в илоти;   апостолите-наставници превръщат илотите в граждани; те са дословно творители на граждански съвести.

В обществото има една всевечна борба – между две непримирими социални сили: борба между развратители и просветители.

Неправдата е дело на първите; те го насаждат в публичния дух. Знаменосители на правото са вторите. Те правят от несъзнателната човешка сбирщина одухотворена народностна цялост; всяко общество, обладаващо самопознание и себепочитание, е тяхно дело. Те превръщат вертепната държава в правова държава.

Правото не е обаче първото понятие, което апостолите насаждат в публичната психика.

Правото не е първоначален принцип в организацията на обществото – не е, тъй да речеме, пръв извор и основа на всяка уредба.

Правото е последица.

Правото изхожда от изпълнен дълг.

Върховното социално начало е длъжността.

Първоначалната социална връзка между членовете на обществото е длъжността.

Социалното сдружение, националното съжителство би било невъзможно, ако всякой рече:

– Аз искам да благувам, у мене има право на щастие!

Служиш ли най-напред и преди всичко на себе си, не си годен да служиш на другите – и никога не ще бъдеш годен да служиш на другите – и никога не ще бъдеш годен да служиш тям – понеже за лични ламтежи и жадности няма никога насита, понеже за самоугодливостта, самообаянието и самопоклонството не дохожда никога край.

Правовото социално устройство ни налага по един най-положителен и настойчив начин да забравяме нашето аз!

В обществото всеки трябва да даде себе си или – ако можем тъй да се изразиме – да подари себе си на ближните си. Това е то солидарност, без която няма ред и правда.

Човекът е член на едно общество – за да служи на това общество.

И само като служи на обществото, той служи на себе си – понеже, когато всеки залита за всички – излиза, че всички залитат за всекиго. Прочее, дълг значи служение. Дълг значи и още самопожертвувание…

…Прогресът е прочее, муден.

Ние казахме на друго място на що се дължи тая мудност. Простолюдието не е способно да работи над себе си, за да въздействува над себе си. То чака всичко от водачите си. А самоусъвършенствувание, което отделната личност може да достигне за двадесет и пет години – чрез повседневно самовъздействие, тълпите едва го до-стигат за двесте и петдесет години вследствие на апостолските проповеди.

Но нека отидем докрая – в тая теория на прогреса.

Какъв е последният стадий на тоя ход по пътя на прогреса?

Култура и гражданственост – ето две думи, които определят тоя последен стадий.

Бездушната сбирщина се превръща в същински народ – в това, което на запад наричат нация – пораждат се общ дух, обща съвест, общо мнение – заживява на бял свят общество, надарено със своя морална физиономия, свои народни аспирации, свои обществени идеали, своя цивилизация – общество, способно да се грижи за общите си интереси, способно да упражнява строг и повсеминутен контрол на всичко, що се върши в негово име, общество, годно за self-gouvernement.

Тогава – в така назряло политически общество – ето какво констатирва историята.

Не са властници и управници, които превъзпитават народните маси – а наопаки, превъзпитаните народни маси превъзпитават своите властници и управници.

И ето как прогресът върви отдолу нагоре.