РАЗКАЗЪТ НА ЛОРДА

 

ВАСИЛ ЦОНЕВ (1925-2002)

На минаване през Лондон реших да се отбия при моя стар приятел – лорд Солсбъри.
Когато пристигнах, пъновете в камината бавно догаряха и хвърляха медни отблясъци по лицата на присъстващите.
Тъй като всички мълчаха, аз се присъединих към всеобщото мълчание и така си мълчахме около два часа.
Изведнъж лорд Солсбъри прокара трепереща ръка по снежнобелите си коси и промълви:
– А знаете ли, че съм само двадесетгодишен?
Ние се спогледахме със смайване.
– Уви – усмихна се тъжно лордът, – това е самата истина… И всичко се случи само в един следобед…
Ние се превърнахме на слух и лордът започна своя разказ:
– Беше един от хубавите бирмански следобеди. Аз и моят приятел – дук Манфред – излязохме на разходка из околностите на Рангун. Лъчите на залязващото слънце горяха по влажнозелените листа на джунглата, хиляди колибри трептяха с разноцветните си крила във въздуха, а някъде в далечината две палави антилопи се прескачаха. Но въпреки това великолепие някакво тайнствено предчувствие висеше над нас като някакъв огромен съхнещ чаршаф… Изведнъж хоризонтът се раздра от гръмотевица. В същия миг глутница оловносиви облаци се нахвърлиха като ягуари върху прозрачносиньото небе, погълнаха го в бездънните си търбуси и върху нас се изляха водопади и океани от мътна, топла вода.
Пришпорихме конете си и хукнахме с такава сила, че на няколко пъти едва не се препънахме в светкавиците, които трептяха, забити в гигантските дънери на боабабите и мандрагорите*.
Рев!
Повдигнахме глави и глътнахме лулите си от уплаха и смайване!
Върху нас скачаше с рев и крясък огромен черен ягуар!
Инстинктивно протегнахме ръце към кобурите си, но по средата на протягането ръцете ни увиснаха – едва сега се сетихме, че бяхме забравили пистолетите си.
Наведохме глави в очакване на своя близък край, но нов рев ни накара да вдигнем глави и да изплюем лулите си.
Върху нас скачаше с рев и писък гигантска тропическа боа.
Подадох ръка на дук Манфред и мълчаливо се здрависахме. Съдбата ни бе решена.
Но за най-голямо наше учудване върху главите ни не падна нищо.
Когато ги повдигнахме за трети път, с изненада забелязахме, че двата звяра се бяха сблъскали във въздуха и водеха там отчаяна борба на живот и на смърт.
След около половин час борбата завърши наравно – зверовете се изпоядоха до такава степен, че върху нас падна само проскубаната опашка на ягуара.
Мислено отправихме благодарствени молитви към всевишния, който явно имаше пръст в това чудесно избавление, и вдигнахме бичовете си, за да ударим конете.
Но с изненада и смайване забелязахме, че няма какво да се удря – това, което смятахме за почва, се оказа тресавище и нашите коне бяха потънали в него.
С разтуптени сърца се хванахме за ръце и хукнахме из тресавището.
Изведнъж усетих, че приятелят ми, дук Манфред, олекна.
Обърнах се и с ужас видях до мен само половината от тялото му, а останалата половина бавно се поглъщаше от един блатен крокодил.
– Виж какво, Том – каза той, – неудобно ми е да се явя пред жена ми в такъв вид. Ти върви, а аз ще остана тук.
Намерих предложението му за целесъобразно и понечих да хукна, но с болка и съжалиние забелязах, че не мога да сторя това – докато разговаряхме, бях потънал до шия в тресавището.
Може би това щеше да бъде моят печален финал, ако от джунглата не беше изскочил един разярен слон, който уви хобота си около врата ми, изтегли ме от тресавището и ме хвърли високо във въздуха с намерение да ме наниже на бивните си, когато падна върху тях.
Въртейки се във въздуха, аз хвърлих случаен поглед надолу и забелязах, че върху слона се нахвърлиха три кръвожадни бенгалски тигъра и между побеснелите зверове започна борба на живот и смърт. Счетох за по-благоразумно да остана във въздуха и изчакам изхода на битката, от която щеше да се реши от какъв звяр ще намеря смъртта си – от разярен слон или от бенгалски тигър.
Но и този път всевишният каза своята тежка дума.
Борбата на зверовете и сега завърши наравно – зверовете се изпохапаха и изпотъпкаха до такава степен, че върху влажната трева на джунглата останаха само техните бездиханни трупове.
Това беше добре дошло за мен – скочих леко върху останките им и с бърз бяг стигнах до моя дом.
Отворих вратата и изведнъж…
– …видяхте, че косите ви са побелели? – извикахме ние.
– Защо? – усмихна се учудено лордът. – Косите ми бяха съвсем черни. Но Мери, моята жена Мери, която, както навярно знаете, е твърде разсеяна, беше отишла на бала на вицегубернатора без мен.
С треперещи ръце и сърце, изпълнено с предчувствие, че онова предчувствие, което висеше още от ранните следобедни часове над мен, ще се сбъдне, бързо навлякох официалните си дрехи, препуснах в бесен кариер до двореца на вицегубернатора и когато отворих вратата, усетих как за миг косата ми се превърна на купчина сребристосин сняг.
Моето предчувствие не беше ме излъгало.
Мери, моята жена, която, както знаете, е твърде разсеяна, беше дошла на бала на вицегубернатора не с вечерна рокля, а със следобедна такава…
Когато чухме това, ние изпищяхме, а мечата кожа пред огнището се сгърчи и побеля за един миг.
Не – това беше най-жестокият разказ, който бях чувал в живота си!