ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С БОГА

Беше някъде в годините на късите панталонки и щастието от шепа бонбони „Лукче” в джоба. Над всяка държавна сграда се вееше червено знаме със сърп и чук. Някъде, за разнообразие, се срещаше и родният трибагреник. А в духовния ни и обществен живот витаеше прочутата фраза на онова наше момче Карл Маркс: „Религията е опиум за народа”, та народната власт грижливо ни пазеше  от  всяко пристрастяване към тази дрога.

Единствената синагога в София тогава беше една жалка развалина със следи от бомбардировките. Службата водеше престарелият ни равин, който събираше около себе си неколцина връстници, по-скоро приятели, отколкото енориаши. Млади – нямаше.

Затова религиозният живот се водеше по къщите и всеки спазваше традицията колкото и както можеше.

Така беше и у дома. Два-три пъти в годината, на големите празници, в хола ни се събираха двадесетина роднини и приятели за тържествената молитва. У дома, защото имахме всички удобства – голям и съвършенно празен хол. (Всичко останало отдавна беше разпродадено.) В дъното нареждахме столове за жените. Ние, мъжете, стояхме прави пред тях обърнати, кой знае защо, към вратата на балкона.  Всъщност на изток, но тогава – кой да ти каже защо? Над събралото се множеството, подмладен до неузнаваемост, царстваше в цялото си безспорно величие чичо ми Соломон Коен, Шоломо за семейството. Висок, без възраст, много слаб, потънал във вечния си двуреден сив костюм. Беше съвършено плешив и носеше очила в кръгли телени рамки, смъкнати на дългия му нос. Тогава ми се струваше адски смешен. Днес би минал за супер моден тип. Бивш габай (настоятел) в синагогата, той познаваше порядъка на молитвите до съвършенство. Пееше с чудесен тенор и единствен можеше да чете иврит. Придружаваха го трите му неомъжени дъщери: Сара, Бети и Рути. Лично аз бях влюбен в най-голямата – Рути. По-късно тя ме заряза заради някакъв си инженер. Но това са жените! Човек трябва да им свиква отрано.

И така беше нощта пред Йом Кипур (Денят на голямата прошка), празник, в който мнозина се сещат за Отвъдното. Пред нас, наметнат с молитвения си шал, чичо ми Шоломо се полюляваше ритмично напред-назад и като се тупаше с юмрук вляво, дето е сърцето, измолваше напевно прошка за всички знайни и незнайни грехове на присъстващите. В молитвеника те заемаха две-три страници и се изреждаха в обидно дълъг и удивително прецизен списък:

„Прости ми, Господи, за греховете, които съм сторил от незнание, от неумение, от лакомия, от завист, от гордост…“ Амин, амин, амин – силехме се да спазваме ритъма и мелодията ние.

Изведнъж, когато  стигна до фразата: „Прости ми Господи  греховете, които съм сторил в удоволствие“, чичо ми Шоломо неочаквано свали ръката от сърцето си и я постави, как да кажа… малко по-долу от токата на колана.  „Cholomo,  el crio mira todo!“ (Шоломо, детето гледа всичко!) – простена мъченически баба ми, последният бастион на религията у нас. „Ама аз не съм сгрешил със сърцето, сестро!” – отвърна убедено чичо ми на български  и продължи спокойно  молитвата.

Всъщност роднините ми видимо са ме надценявали. Смисъла на този пасаж разбрах с удоволствие, но доста по-късно.

Мисля, че това беше първата ми среща с Бога, която никога няма да забравя. През годините с него имахме и други, повече или по-малко интересни срещи, но както твърди Волтер: „Най-сигурният начин да станете атеист е да поживеете  в манастир”, пък аз, за добро или за лошо, имах тази възможност.

 Жан Соломонов