В МЕТРОТО

(фентъзи)

Като не измислиха друго, прикачиха ми възможното най-налудничавото обвинение: „Лицето отделя вредни емисии в препълнен вагон на столичното метро“.

Това е словното богатство на неотменно настръхналите „контролиращи органи“. Това е способът да се криминализира естественият маршрут на стомашните газове (които най-малко се поддават на контрол). „Контролиращите“ естествено ще се заядат най-напред, определени за газоотделяне. Ако попитате в следобедно време, не е чудно да ви насочат и към стадиона „Сантяго Бернабеу“ в земята на иберийците, „стига мачът там да е без публика, заради вируса, ха-ха-ха!“.

Опитах миролюбиво:

– Господа, националните телевизии изрично препоръчват като най-естествено и желано място за облекчаване именно вагон от метрото – точно там, където вие ме изкарвате нарушител…

Бях безусловно прав, разбира се. Имах предвид най-популярната, обичана от всички ни реклама за противогазовото средство ЕСПУМИЗАН. Тя нагледно показва преимуществата на добре натъпкания вагон, където блести с таланта си напомпаният с шест атмосфери актьор в ролята на измъчен от стомашни газове гражданин. Артистът е блестящ и в двете фази на драмата: а/ като предсмъртник в очакване всеки миг да се пръсне надутият до изстъпление балон под ризата; б/ като спасен от медикамента, обиколен от плътното множество пътуващи. Блаженството по лицето му буди завист.

Той победи, защото избра ЕСПУМИЗАН… Дай, Боже, всекиму!

Уви, при мен нещата не се развиха точно тъй благодатно, както в рекламата, а в съвсем друга последователност.

  1. След подлия атентат срещу общия за всички ни въздух във вагона извършителят така и остана неразкрит (може да беше професионалист). Така всеки се зае да гледа изпитателно другия срещу себе си с прогресираща погнуса. Бабата до мен, излязла с домашното си боне поради деменцията, все тъй не спираше да убеждава органите на реда, че „тоя с разхлабения стомах“ съм аз, а не тя. Хеле, накрая сполучи; положението ми ставаше тежко…
  2. Имало и по-тежко. Един от двамината униформени безцеремонно улови за раменете тъкмо най-смирения човечец от пътуващите и като изръмжа едно „може ли?“, го огъна във формата на главно „Г“, се зае да ползва за писмена маса хоризонталния гръб на клетника. В частност, начена да оформя акта за 300 лева глоба, предназначен за особата ми.
  3. Бях стигнал до пълно отчаяние, когато се появи Той… Изплува буквално от небитието, незабелязан от никого до момента. Висок, смущаващо красив мъж с ангелски спокойно лице. Мекият му поглед по чуден път завладя всички ни. С почти балетна елегантност Той постави ръка върху гърба на коленичилия клетник и го освободи от мъките му с думите:

– Станете, съвсем ще се схванете така.

Всички бяхме запнали (или „сащисани“, но това е мелодичната дума в езика ни), когато гарванския глас на бабата погуби всичката святост на момента:

– Той е! Ето този!

Сочеше мен.

  1. Дъхът ми спря, казвам го сериозно. И навярно щеше да спре навеки, ако ангелът хранител (вече нямаше съмнение в това) не бе се намесил отново. Небесният доближи разтворената си длан до лицето на слабоумната, което на мига прие спокойните черти на венецианска мадона.

– Чуйте ме – обърна се към нея Той. – Вие каква храна сте приела вчера? Пак вечните ви яхнии от лук с ряпа, ясно.

Сред пътниците настъпи оживление.

  1. Пухкави облачета заплуваха в синевата, птички огласиха небесната вис, самодиви в бяла премяна припнаха по горската морава. Иззад едно от кълбестите облачета Еди Мърфи приветно ми помаха с ръка и свойски ми намигна.

***

Малко се ядосах, когато в един миг картината се смени изцяло – за да разбера, че е трябвало да се радвам…

Речният бряг, където бях попаднал, беше много красив и радостите не закъсняха. Ето самия професор Мутафчийски. Потопен до кръста в спокойните води на африканската река, зает да интубира  някакъв стресиран и всъщност съвсем неадекватен хипопотам.

– Стегни се малко, де – с кротък глас наставляваше дебелокожия си пациент прочутият лечител. – В размножителен период си, не мога да те пусна с тия съмнителни показатели при твоята красавица; да ти имам вкуса аз на тебе…

Своенравният дебелак нададе рев, който ме накара да отворя очи.

Здравко ПОПОВ