КУРАЖ ЗА ТИРАЖ

Още с първия брой на вестник „Новинарски зов“ ударихме конкуренцията в земята. Появихме се на пазара като медийно торнадо, разбихме статуквото, вдигнахме мизата, обрахме парсата! Всички четяха нас, дори бабите с перде на очите. Няма да крия, че голяма заслуга за това имах аз, главният редактор, бащицата на колектива. Бях заложил всичко на максимата: „Голям кураж – висок тираж!“ и строго следях подчинените ми да я спазват безпрекословно.

Помня, беше сряда – един от онези невзрачни дни, когато всичко върви към поредния успешен удар. Точно в единайсет часа довърших бутилката каберне совиньон и се пренесох в конферентната зала. Цялата редакция ме чакаше с трепетно вълнение.

– Седнете, колеги – казах с най-авторитетния тембър на гласа си. –  Какво е водещото заглавие на броя?

– “Куче ухапа пенсионер“ – неуверено произнесе водещата на броя Иванова.

Скочих на мига:

– Моля? Що за баналности, боже мой! Поне бясно да беше кучето или да беше ухапало премиера. Няма ли друго?

– Не, шефе.

– Тогава ще врътнем класическия номер: „Изгладнял пенсионер заръфа псе!“

В залата премина тръпка на възторг. Знаех, че всички разчитат на моята креативност, но чак пък толкова…

– Супер, шефе! – натегна се Иванова и аха да занесе заглавието за печат.

Вдигнах ръка, за да я спра. Дотук заигравах с фактите. Време беше да им покажа висш пилотаж.

– Иванова, откъде е пенсионерът?

– От Козлодуй, шефе.

– Браво на него! Значи, махаме кучето и заглавието става: “Мутирал людоед-суровоядец дебне свежа мръвка край Козлодуй“!

Залата избухна в аплодисменти. Обикновено летучките завършваха по този начин и аз едва се удържах да не се поклоня на публиката. Вдигнах пръст и дадох последните си наставления:

– Колеги, народът иска скандали и ние ще му ги дадем. Пускайте заглавието на три реда със снимка на Квазимодо от Интернет. А до следващия брой искам Азис да роди. Близнаци. Едното китайче, а другото – негърче. Иванова, заемете се с въпроса, вие сте мъжко момиче, ще се справите. Толкова за днес. Да живее свободата на словото, а и ние да преживяваме покрай нея!

Подчинените ми хукнаха по задачи. Оттеглих се в кабинета си и отворих нова бутилка. Внезапно на вратата се почука.

– Да, моля! – извиках с лека досада.

Влезе дребен човечец с каскет и брезентов калъф за китара. На гърба си носеше туристическа раница, която очевидно му тежеше.

– Аз съм редовен читател… – смънка той.  – Идвам по повод статията ви за новия сорт домати „Ауригасиус“.

– Да, бяхме писали нещо по въпроса – отвърнах делово.

Човечецът се почеса зад ухото, каскетът му се килна.

– Знаете ли, купих семена от доматите „Ауригасиус“. Посадих ги на сто декара, но пораснаха кратунки. Вярно, те имат доматен вкус, но трудно се дъвчат.

Малко се изненадах от посоката на разговора.

– Е, домати като домати – насилих се да бъда усмихнат. – Яжте си ги със здраве!

– Не познахте – отвърна кротко доматеният крал и извади от калъфа ловна пушка двуцевка. – Вие ще ги изядете. Нося ви пълна раница от първата реколта.

Отне ми цял час да изхрупам доматените кратунки. Имаха вкус на презряло авокадо с остатъчен аромат на кетчуп. Външната им ципа бе мутирала в хитинова обвивка, но отвътре бяха меки и сочни като мушама, накисната в зехтин. Когато приключих и с последния „Ауригасиус“, мъжът с каскета прибра двуцевката, благодари възпитано и излезе.

Срещу редакцията имаше ресторант, където бързо намерих утеха. Спешно трябваше да прокарам кратунките с две-три чаши уиски. Сврях се в най-отдалеченото сепаре и зачаках сервитьорката.

Вместо нея се появи русокоса красавица с кръшна походка и внушителна гръдна обиколка.

– Добър ден – каза тя. – Вие ли сте главният редактор на „Новинарски зов“?

– Аз съм – отвърнах с най-мъжествените нотки в гласа си.

Без да чака покана, чаровницата седна до мен и каза:

– Четох вашата статия за чудодейното лекарство „Простатол“. Лекуване на простата с хормони.

– Да? – сряза ме грозно предчувствие.

– Резултатът е пред вас! – изкрещя блондинката и ме хвана за гушата. – Аз съм Тотю Берберов. Подложих се на хормонална терапия с „Простатол“ и ето – окапа ми мустакът, поникнаха ми гърди, а ханшът ми се заобли като тиква-цигулка! Дори според гинеколозите мога да раждам деца!

Понечих да се изнеса край стената, но ме пресрещна удар отляво.

– Пропуснах да ви кажа, че съм боксьор тежка категория – изсъска тя.

Следващите минути са най-черните в моя живот.  Срам-не срам, изпитах на гърба си какво е да те пребие блондинка.

Свестих се в Първа хирургия. Отворих очи. Над мен се беше надвесил цял лекарски консилиум. Санитар с рунтави вежди ме държеше за краката, а ръцете ми връзваше Баба Яга с касинка.

– Той е  – изръмжа някакъв доктор. – Събуди се гадът!

– Да не ме бъркате с някого? – попитах без капка надежда.

– Вие ли пуснахте статията за Доктор Албан и Доктор Дре?

Нямаше как да отрека. Материалът беше мой. В него ставаше дума за Доктор Албан, който лекувал куцо и сакато с хитове в стил евроденс и Доктор Дре – майстора на профилактичния хип-хоп. Бях обречен.

Консилиумът се разбуни.

– Сега ще ви подложим на същата терапия, която рекламирахте във вестника. Сестра, подайте слушалките!

Излишно е да ви казвам, че ме насилиха да изслушам всичките албуми на Доктор Албан и Доктор Дре отзад напред. Така бях писал в „Новинарски зов“ – ако си пуснете песните на обратно, край на всякакви болежки! Бях убеден, че постъпвам правилно. Все пак мислех за тиража…

Събудих се в петък. Утрото беше свежо  и приятно, слънцето грееше, без да напича, отвсякъде струеше надежда и възторг. Навярно в ден като този Фауст е произнесъл знаменитата фраза: „О, миг, поспри, ти си толкова прекрасен!“, а Боно от U2 е изпял “Beautiful day“ за сефте. Измуших се от леглото и слязох в кварталното кафене. И го видях. Вестник „Новинарски зов“. Гледаше ме от будката отсреща с крещящото си заглавие на първа страница: „Пребиха главния ни редактор! Лекуват го Д-р Албан и Д-р Дре!“. Изстинах. Бях влязъл в уводната статия. Там пространно се описваше как съм получил хранително отравяне с генномодифицирани домати, след което са ме пребили пет озверели сервитьорки, две от които с черен колан по карате, а останалите – щангистки. Бил съм откаран с хеликоптер в Пирогов, където за лечението ми са пристигнали световно известните медици д-р Албан и д-р Дре. В момента те прилагали върху мен авангардния си опит в областта на спешната травматология. Имаше и адрес, на който всеки читател можеше да получи съвет от д-р Албан и д-р Дре само срещу двайсет лева в плик. За достоверността на лечението гарантирах аз – с целия си авторитет.

Огледах се безпомощно като Тодор Живков на Ноемврийския пленум на Партията. Иванова беше взела властта в редакцията. Хвърлих вестника в коша. Наблизо имаше оръжеен магазин. Купих си газов пистолет и хукнах към редакцията, за да търся правата си.

Това е краят на историята. За по-нататък няма да се впускам в подробности. Само ще ви кажа, че западното крило на Пловдивския затвор е за предпочитане, а пазачът бай Ставри е готов на всичко за кутия цигари.

Ще си позволя и едно последно изречение, преди да загасят
осветлението. Ако дойдете на свиждане, не ми носете вестници. Моля! За да не влезете зорлем в криминалната хроника.

 

Петър КРАЕВСКИ