МЕЧА КОЖА ПРЕД КАМИНАТА

Винаги като погледна камината вкъщи, се сещам, че пред нея можеше да има просната кожата на една бяла мечка. Убих я преди години. Собствено „убих” не, „отстрелях” е правилният термин. Е, да! И „отстрелях” е малко силничко, защото доколкото помня, всъщност друг беше, който дърпаше спусъка. Ама тя и тая мечка!

Като се размисля, ма тя май не беше и чисто бяла. Не че беше черна, но пък бяла, съвсем бяла искам да кажа, няма как да е била. Въобще тази история е толкова объркана, та най-добре ще е да седна и да ви я разкажа по-отдалече и с всичките подробности. Иначе няма да можете да разберете нищо.

Като млад стажант трябваше да „отскоча” за бърз репортаж до едно селце в северна България – откривали новото читалище! Влак имаше до Търговище, а нагоре – два рейса дневно. Значи – на „автостоп”! Тогава вървеше.

Стоях колкото стоях и до мен наби спирачки джипка „ГАЗ”. След миг вече се подрусвах на задната седалка, а там, върху кожения си калъф, лежеше великолепна ловна карабина. Затворът покрит с богати гравюри.

Цевта – дамаскинирана.

Ореховият приклад – и той украсен с резба. Оръжие за имотни хора! Не издържах и я погалих леко.

– Ловец ли си?– намигна ми „моят шофьор” в огледалото.

– За жалост, още не. Сложете ме по-скоро в списъка на любителите на хубаво оръжие.

Човекът се усмихна с разбиране и сякаш между другото подхвърли: „Прекарах пет години в Коми, СССР. А, това е раят за ловците! Отстрелях няколко вълка, жена ми носи палто от лисици, а накрая си подарих и кожа от бяла мечка. За пред камината.”

Като всеки доволен от себе си човек, моят събеседник низа ловните си приключения, чак докато стигнахме селцето ми.

Пък и аз бях добър слушател.

Дали се отклони, за да ми услужи, или за да довърши поредния си разказ? Вероятно и двете.

Какъв късмет извадих – мислех си аз – не случайно „бесният” репортер Егон Ервин Киш съветва винаги да бъдем много общителни. Големият сюжет дебне зад всеки ъгъл.

Писах цяла нощ. Разказах за пукащите от канския студ дървета в гората. За заровените в иглута облечени в кожи български ловци. (По ми легна да са двама по презумпция, че моят човек трябва да е имал приятел.)

Описах с подробности вечерите им край огъня, палатките, кучетата от впряга, шейните и накрая – венецът на историята.

Огромната бяла мечка (при мен мечок–единак на около 900 кг) се е изправил на задни лапи и страшно реве към моя ловец. Но той не трепва! Вдига вярната си карабина, същата, която галих в джипа, и бум! Майсторски изстрел право в сърцето поваля кръвожадния звяр.

На сутринта препрочетох текста. Защо да крия – останах много доволен! Претупах как да е новото читалище и – в София!

Текстът „не лягаше” за нашия вестник, затова го занесох направо в списание „Лов и риболов”. Публикация там щеше да ми осигури препоръка за членство в Съюза.

За късмет, прие ме главният редактор Х с привичното: ”Седнете, колега” и зачете веднага.

Четеше и се усмихваше. Според мен, твърде, твърде обнадеждаващо и много благосклонно. Накрая даже съвсем се позасмя и ме изгледа с нескрито любопитство. Разбирах го и с липса на всякаква скромност му отвърнах с широка усмивка. Той – доволен, че е открил в мен един талантлив сътрудник и бъдещ колега-ловец. Аз – за всичко изброено плюс сериозния хонорар.

Тази очарователна пантомима всъщност беше доста кратка, но на мен ми се стори дълга и главно съвсем недвусмислена!

Накрая главният бутна настрана ръкописа ми, все по навик молив и ме погледна, но вече без онази приятна благост.

„Млади колега” – започна той. – „Видимо не пишете за първи път репортаж за срещите си по пътя. Понякога те биват интересни, но този път сте попаднал на нашенски Тартарен от Тараскон. Това се случва често. Първо, белите мечки, наричат ги още „полярни”, са в червения списък – сиреч забранени са за лов. Второ, в Коми бели мечки няма, а само едни малки кафеникави, които често обикалят боклука край лагерите на горските работници. Трето,  описанията на този лов, биваци, кучета, храна и прочие вашият събеседник видимо е почерпил от автори като Карл Май и Майн Рид, на които Вие няма защо да ставате съавтор. Но пишете, пишете! Трудолюбието е сигурен залог за успеха.” И ми подаде любезно ръка.

Как съм излязъл от този кабинет – не помня, но на ловна тематика до ден днешен не посмях да напиша нито ред.

Ловец така и не станах! Доказателството е, че разните им там бели, черни, кафяви и други мечешки разновидности продължават да се пилеят волно и охолно където им скимне, пазени от закона. Даже сегиз-тогиз ги избива на слободия. А пред камината ни вкъщи меча кожа няма и няма.

Жан СОЛОМОНОВ