АВТОМОБИВАЛИЦИ

Прочетох разказ от Франк Котрел Бойс, писател от Ливърпул, който си спомня, че през 1973 г. чичо му Били отишъл в Германия да гледа на живо мачареванш „Борусия Мьонхенгладбах” и „Ливърпул” за купата на УЕФА.

Англичаните спечелили купата с общ резултат 3:2. За да няма безредици, след мача германската полиция ескортирала английските запалянковци до летището, където ги очаквали чартърните им полети. Едва когато кацнал обратно в Ливърпул, чичо му Били се сетил, че е отишъл до Германия със собствения си автомобил. И автомобилът останал паркиран близо до стадиона в Мьонхенгладбах. „Какво е една кола пред такава велика победа!” – рекъл чичо Били и повече не прекосил Ламанша да си я прибере.

Нещо подобно се случи и у нас преди повече от трийсет години.

Писателят В., малко по-голям и доста по-известен от мен, ми даваше безплатни уроци (само срещу кафе) по творческо писане.

В сегашните университети (у нас и в чужбина) вече има такива курсове – водят ги известни писатели. Но тогава нямаше, затова слушах напътствията на В. Съветите му бяха най-вече практически. И практични.

– За да пробиеш – казваше той и палеше поредна цигара, (пушеше по три кутии, според него повече от Жан-Пол Сартр) – не е достатъчно само да пишеш. Трябва и да те забележат. А как ще те забележат? Като си седиш вкъщи на пишещата машина? Не, драги, трябва и ти да ходиш там, където ходят истинските писатели, да свикнат с физиономията ти, да ти научат името…

Тогава писателите, известните и утвърдените, членуваха в СБП и обитаваха кафенето на „Ангел Кънчев” 5. Там, освен кафене, в мазето имаше и столова за съюзните членове – на обяд се хранеха с купони, два вида супи, три вида готвено и десерт, вечер заведението работеше като ресторант. Някои труженици на перото със седмици не излизаха навън, само сменяха масите и етажите – от кафенето в ресторанта и обратно.

Да се влезе на „Ангел Кънчев” 5 не беше лесно. Портиер с генералска униформа седеше на входа и пропускаше само съюзните членове. Останалите досадници връщаше безапелационно.

– Ще те взема няколко пъти с мен – казваше ми В., щом му носех поредното кафе (пиеше по петнайсет дневно, според него – повече от Балзак) – ще те запозная първо с портиера. После със сервитьорите, с бармана. После ти ще почнеш да идваш сам – влизаш нахакано, поздравяваш свойски, като редовен клиент. Първо ще сядаш на крайните маси в кафенето, после, с всяко ново идване, ще влизаш по-навътре… След десетина посещения, когато свикнат да те виждат, можеш да слезеш в столовата на обяд. Няма веднага да си взимаш три яденета – супа, второ и десерт. Ще започнеш първо скромно – с една салата. След седмица-две ще минеш към супата и второто. И запомни: ще заредиш поне два разказа в джоба на сакото – ако някой се поинтересува какво пишеш, вадиш готовия разказ и му го връчваш. След някой месец ще ти излезе нещо в „Пламък”, после в „Септември” – и си готов за първа книжка! Така се става писател, мой човек, сега иди ми вземи едно кафе – двойно!

Това бяха уроците на В. – той беше добър учител, но аз не бях добър ученик. Така и не стъпих в писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 – не пия кафе. Може би заради това и не напредвах в писателския занаят.

Но В. напредваше – всяка година му излизаше книга. А в една година, май беше високосна, издаде три. Критиците го хвалеха в положителни рецензии, стана активист на младата художествено-творческа интелигенция, бе издигнат в ръководството на СБП…

Веднъж, заедно с други млади писатели, В. бил на творческа среща във Велико Търново. Там присъствал и председателят на Писателския съюз, известният поет Л. След срещата и обилната софра вечерта, на сутринта председателят предложил на В.: „Хайде да те карам към София!”

Поканата била приета със задоволство, както се изразяват дипломатите – В. се настанил в служебния мерцедес на Шефа и двамата прекарали пътуването в задушевни разговори на задната седалка.

Мерцедесът оставил В. пред писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 – всички там му завидели, когато го мярнали да слиза от черния автомобил на Шефа.

Но В. този път не се отбил в кафенето, както обикновено, а забързал към трамвая – посока Централна гара. За да вземе влака за Велико Търново – там пред хотела си бил паркирал ладата.

Чичо Били, запалянкото на „Ливърпул”, може да си зареже колата, неприбрана в германския град Мьонхенгладбах, но как българският писател да си остави ладата пред хотела в Търново?

За едната лада тогава се чакаше петнайсет години.

Михаил ВЕШИМ