СПОМЕН НА ВЛОГ

Всеки, който се е опитал да се докосне до писателския занаят, тайно си е  представял  слава и големи хонорари. После, ако е имал шанс за това докосване, е разбирал, че занаятът може да ти вземе всичко и да не ти даде нищо.

…В квартирата ни на селски учители – легло, гардероб и маса, която обитавахме с жена ми, написах пиеса. Като студенти в София с жена ми често ходехме на театър, бях прочел  десетина пиеси и седнах да пиша и аз. През пролетта пиесата беше готова и я занесох в градския театър. Щатният драматург, млада жена със съответното образование, столичанка, ме погледна с изненада: селски учител  носи пиеса… Но я взе.

След двайсетина дни отидох отново в театъра. Не очаквах, че жената ще плесне с ръце възхитено, но поне ще ми каже мнението си. Вместо това тя ми даде да прочета  „Пеперудите са свободни“ от Леополд Герш, която театърът репетирал в момента. Възпитано отговорих, че съм чел пиеси и бих искал да чуя мнението є за моята. Усмихна се и не ми каза нищо… Много пъти след това съм попадал в ситуации, в които редактори нямат мнение, ако не знаят нищо за човека, който им дава ръкопис, и започват с въпроса: кой ви изпраща при мен?

Прибрах пиесата в чекмеджето.

След няколко години с жена ми успяхме от учители на село да станем учители в града. Пиесата си стоеше в чекмеджето, докато един ден не я изпратих за конкурс  в телевизионния театър. Изненада – тя получи награда. Извика ме художественият съвет в  телевизизията, четири–пет жени и един мъж, и започнаха да ми обясняват, че в пиесата ми имало много алкохол…  Изслушах  забележките на художествения съвет, отговорих нахакано на всички и накрая заявих: „Не съм бил двеста километра път, за да слушам съвети, вие ме извикахте. Ако ще правите пиесата, правете я, ако не – „чао!“   Направиха я, не знам защо.

Беше приятно. След  десетина години пиесата от селската квартира излезе на телевизионния екран.  Телевизията тогава беше една и славата беше при мен, в провинциалния град. Усетих я по спотаената в усмивките завист. Чехов е казал, че няма нищо по-страшно от завистта в провинцията. Ако не вярвате на мен, доверете се на класика.

След славата беше ред на парите. Един хубав летен ден тръгнахме с жена ми и  детето  за  София, за да  взема хонорара. Носех цял сак. Надявах се да побере парите.

В столицата жена ми и детето тръгнаха към зоологическата градина, а аз към касата на телевизията. Като всички провинциалисти, се уговорихме да се срещнем  на ъгъла на ЦУМ.

От касата на телевизията  взех…две пачки. Две хиляди и двеста лева. Не бяха малко, дотогава не бях виждал толкова на куп.

Застанах  на ъгъла на ЦУМ и зачаках. Двайсетина минути след уговорения час се раздвижих и открих, че жена ми ме чака на другия ъгъл. Беше седнала пред витрината, а детето спеше в скута й. Последва малка семейна сцена, но аз я прегърнах и предложих да отидем и да и купим за всичките пари  скъпо кожено палто. Тя се поколеба за миг, а после каза, че е глупаво да даваме толкова пари за едно палто и е по-добре да направим вноска за жилищен заем. Да чака ред, докато порасне детето…

После й купих обувки от магазин но „Витошка“, а като се върнах, почерпих приятели и роднини. Хиляда и шестстотин лева внесох за жилищен заем. Мислехме за бъдещето така, както нашите родители бяха мислили за нас…

Оттогава минаха повече от трийсет години. Синът ми има свое семейство, купи си апартамент в столицата с ипотечен кредит, с жена ми се разделихме, а парите си стоят в банката – ни хляб искат, ни вода…  Преди няколко месеца реших да ги изтегля. За онези хиляда и шестстотин лева, които тогава бяха заплатите ми за почти осем месеца, сега ми дадоха шестнайсет лева! Бяха се стопили като снега през онази Виденова зима.

Взех шестнайсетте лева, а жената от гишето каза: момент, трябва да подпишете още един документ…

– Какво да ви подпиша? Служебен документ за пладнешки  обир ли? Нищо не подписвам! – озъбих се  и си излязох.

Седнах  на пейка в близката градинка до банката и запалих цигара. После се усмихнах. Дойде ми на ум, че тези пари са били един спомен, който е стоял на влог. Изтеглил ги бях, защото вече нямах нужда от него.

 Валери Какачев