НОРВЕЖЦИ ЧАКАТ НА ГАРАТА

Абе, какви са тия норвежци, се запитах тези дни – и защо не са примерно непалци ? И що чакат на гарата, а не на аерогарата?  Да не казвам,  че не виждам връзка между тях  и Закона за социалните услуги (ЗСУ)!…

Така се губех в догадки, докато накрая един приятел ме светна. Във въпросния и  заработил от 1 юли  норматив било записано, че ако някой  „упражни насилие“ върху детето си, то му бива отнето и връчено на т. нар. „резидент”. С други думи – прибирам джиесема на моя палавец  или му изключвам компютъра – тогава  набира той социалния инспектор, който идва, грабва ми го и го връчва на съответните норвежци, които чакат с вагони на гарата да го отведат някъде към Трондхайм. В тази държава нежността към наследниците била издигната в култ – и в съда по правата в Страсбург  от всичките 18 обжалвани дела за насилие върху деца 17 идвали  от Норвегия. А понеже на много тамошни родители  им били отнети наследниците, те нямали друг изход, освен да дойдат у  нас с надеждата да си при­хванат накое и друго „насилено” детенце.

Леле, рекох си, ще ли може чорбаджи Марко, обичният ми герой от „Под игото”, да отгледа чедата си „в условията не ЗСУ”? Как ще им рече „фармасони”, „протестанти” и „Пийте бе, маскари!”, да не говорим ако изтимари по врата някое хлапе? Запретено му е – щото  е закарфичило то за антерийката си лентичка „Don’t  touch me!” и няма право тейкото агресор „да навлиза в личното му пространство”…

Но, честно казано,  проблемът  е преувеличен. Вярно, не сме либерални като норвеж­ците, но и не сме садисти. А и да отнемеш  дете е дело Сизифово.  Нужни са сигнали и доклади, инспектори и педагози,  общински комисии, съдилища, обжалвания… Трябва да си вярно терорист, за да ти вземат наследника. Но не им е лесна работата на комисиите – как например да постъпят с майка, спяща пияна с бутилка в едната ръка и с бебе в другата…

Но това е малкият проблем. Големият е, че ЗСУ записва социалните услуги (защо да не ги наречем „грижи„ – опериращият лекар  „хирургическа услуга” ли ни върши?) да се превърнат в „търговска дейност”. Хайде сега, не стига че превърнахме докторите в комерсанти, ами да сторим такива и жениците, носещи вкъщи храната на инвалидите! Добре е все пак,  че напористата социална министърка Деница Сачева се съпикяса овреме и престана да нарича услугите „търговски”, а и парламентът също видя, че прекалява, и в правилника към ЗСУ също махна тази формула…

Но нататък започна ходенето по мъките. „Дундуркан” с години, въпросният закон бе приет…, ала веднага започнаха промени. На всичко отгоре, по липса на подготвени за тази работа фирми, услугите ще се вършат както досега – от общинските  „Социални грижи”. И това до идната година, а, говори се – и до по-идната.  А защо тогава се избърза със закон,  който ще заработи едва след година – две? Явно някой реши да се изкове престиж… Та,  това е накратко начинът   държавата да абдикира от социалните услуги и да ги предаде на разните НПО, фондации и сдружения. Резервирайки за себе си аристократския  дълг  –  „методическия контрол”, „централното бюджетиране”.

Тук отново  далдисваме  в позната ситуация. Едва държавата ни се отърва от посредниците (например онези в горивата), а сега си открива нови. Да извинява новият ЗСУ  – но всичко може да се върши – както досега –  от държавните, областните и общинските социални служби (не сме Китай и  не е трудно да бъдат  обслужвани нашите шепа хора – 36 хил. регистрирани). А към бъдещите фирмаджии  винаги ще сме подозрителни.  Че това не е зидане на къщи  или  бране на марули, а грижа за  живи хора… И познатото до болка чиновникарство. ЗСУ произвежда нови структури – Агенция за социално подпомагане, Агенция за качество на социалните услуги,  Съвети за социални услуги към общините. Със задачата всички те да „мониторират” фирмаджиите. Това си е чистопробна  „бюрокрация в акция”. Отново щатове, длъжности, директори с шофьори и секретарки.  Със съответното натоварване на бюджета при съмнително подобряване на грижите.

Така че, ако трябва да съм точен – на гарата да чакат не норвежци, а чиновници.

Наско Мандаджиев