АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА

Бертолт Брехт (1898-1956)

— Ако акулите бяха   хора,   щяха  ли   да  се отнасят   по-добре   към    малките    рибки? — запита  малкото  момиченце   на   хазяйката   господин    К.

— Ама,   разбира   се — отговори   той. — Ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето огромни  развъдници  за  малките рибки,  където щеше да  има  всякаква   храна — и  растителна, и животинска.  Щяха да полагат грижи в развъдниците да има винаги прясна вода и въобще щяха да се вземат всички необходими санитарни мерки. Ако например някоя рибка си наранеше перката, щеше незабавно да є се направи превръзка, да не би да загине преди време и така да се изплъзне на акулите. А за да не се предават на мрачни мисли, сегиз-тогиз за малките рибки щяха да се устройват грандиозни водни празници; понеже веселата рибка е много по-вкусна от тъжната.

В развъдниците щеше да има, естествено, и училища. Там рибките щяха да се обучават как се плува навътре в гърлата на акулите. Географията например щеше да им помага да намират местата, където мързеливо се излежават големите акули. Но най-много щеше, естествено, да се набляга върху моралното възпитание на рибките. Щяха да ги научат, че най-възвишеното и най-красивото нещо на този свят е с радост да се принесеш в жертва и че всички те са длъжни да вярват на акулите, особено когато им говорят, че им готвят прекрасно бъдеще. На малките рибки щеше постоянно да се втълпява, че това бъдеще им е осигурено, само ако се научат на послушание. Малките рибки щяха да се предпазват от всякакви низки, материалистически, егоистични и марксистки увлечения. Ако някоя от тях се поддадеше на подобни увлечения, то останалите трябваше незабавно да донесат за това на акулите.

Ако   акулите   бяха   хора,   щяха,   естествено, да водят помежду си войни за завладяване на  чужди развъдници и чужди рибки. Сраженията щяха да се предоставят на собствените им рибки. Щеше да им бъде внушено, че между тях и рибките на другите акули съществува огромна разлика. Щеше да бъде разгласено, че макар и, както е известно, рибките да са неми, те мълчат на съвсем различни езици и поради това е невъзможно да има между тях разбирателство. На всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, тоест рибки, мълчащи на друг език, щеше да се прикачи малък орден от морска звезда и да се присвои званието герой.

Ако акулите бяха хора, при тях, естествено, щеше да има и изкуство. Щяха да се създават красиви картини, в които зъбите на акулите щяха да бъдат изписани с най-дивни краски, а гърлата им щяха да се изобразяват като истински градини на удоволствията, където чудесно може да се полудува. Театрите на морското дъно щяха да представят как доблестни рибки въодушевено плуват към гърлата на акулите, а музиката щеше да е тъй приятна, че под нейните звуци рибките, замаяни от най-приятни мисли, щяха начело с оркестъра мечтателно да се втурват в гърлата на акулите.

Естествено, там щеше да има и религия, ако акулите бяха хора. Тя щеше да проповядва, че истинският живот за рибките започва едва в коремите на акулите. Впрочем, също и равенството, което засега съществува между рибките, щеше да се премахне, ако акулите бяха хора. Някои от тях щяха да получат служби и щяха да се издигнат над останалите. Малко по-едрите рибки щяха да придобият дори правото да изяждат по-дребните. Това щеше да е само приятно на акулите, понеже така те самите щяха по-често да си похапват по-угоени късове. А още по-големите, получили ръководни постове, рибки щяха да се грижат за реда сред останалите — щяха да станат учители, офицери, инженери по строежа на развъдници и пр.

Накратко,   ако  акулите  бяха   хора,   едва  тогава в морето щеше да има култура.

ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ

Господин К. разглеждаше една картина, в която на някои предмети бе предадена доста своеобразна форма. Той каза:

— С   някои   художници,   когато   съзерцават света,   се  случва   същото,   каквото   и   с   много философи. Съсредоточавайки се   върху формата, те  забравят  за   съдържанието.

Веднъж се бях хванал на работа при един градинар. Той ми връчи градинарската ножица и ми нареди да обрежа едно лаврово дръвче. Дръвчето растеше в саксия и се даваше под наем за тържествени случаи. Затова то трябваше да има кълбовидна форма. Аз веднага пристъпих към окастрянето на дивите филизи, но колкото и да се стараех, не успявах да получа формата на кълбо. Ту от едната, ту от другата страна изрязвах повече, отколкото трябва. Когато най-после кълбото бе готово, то се оказа съвсем малко.

Градинарят разочаровано  рече:

— Добре де,  ето кълбото,  но къде е дръвчето?

БЕЗПОМОЩНОТО ХЛАПЕ

Господин К. разсъждаваше за лошата привичка да преглъщаме мълчешком понесената неправда и разказа следната история:

„Някакъв минувач запитал едно хълцащо на улицата хлапе защо плаче.

— Бях   си   събрал  два   гроша   за   кино — отвърнало  хлапето през сълзи, — но дойде   ей онова момче и ми сви единия. — И то показало с ръка някакъв малчуган, който се  държал   на прилично  разстояние.

— А ти не повика ли за помощ? — попитал човекът.

—  Виках — отвърнало    хлапето   и    за­плакало още по-силно.

—  И никой не те чу, така ли? — продължил да  разпитва   човекът,   милвайки   го    нежно   по главицата.

—  Никой! — прохлипало    хлапето.

— А  по-силно  не  можеш   ли  да   викаш? — отново попитал онзи.

—  Не! — казало хлапето и вдигнало към човека  пълни  с надежда  очи,  тъй  като  онзи   се усмихвал.

— Давай тогава тук и втория! — вик­нал той,   изтръгнал    последния     грош    от    ръката на хлапето и безгрижно продължил по пътя си.

БАЩАТА НА МИСЪЛТА

Упрекнаха господин К., че при него твърде често баща на мисълта било желанието. Гос-подин К. отговори:

— Никога не е съществувала мисъл, чийто баща да не е желанието. Но кое желание — ето за какво само може да се спори. Не трябва да подозираш, че едно дете изобщо няма баща, само защото установяването на бащинството е трудно.

УСПЕХ

Господин К. хвърли поглед към една артистка, която минаваше  наблизо, и  отбеляза:

—  Красива   е!

Неговият придружител  каза:

— Напоследък пожъна успех,  понеже е красива.

Господин К. се ядоса и рече:

—  Красива   е,   понеже   е   пожънала   успех!

СРЕДНОВЕКОВИЕ

Пред една „конструктивистична“ картина на художника Лундстрьом, изобразяваща няколко кани за вода, господин К. каза:

— Ето една картина от средновековието, от една варварска епоха! Очевидно хората тогава не са били в състояние да разграничават нещата — кръглото не им е изглеждало кръгло, нито острото — остро. Задача на художниците е била да поставят света отново на мястото му и да покажат на своите клиенти нещо определено, недвусмислено, с установена форма. Хората са били обградени от толкова много неяснота, безформеност, несигурност, че са копнеели за малко почтеност и са приветствали всекиго, който не е позволявал да му се откупват глупостите. Трудът се е разпределял сред много хора, това личи от тази картина. Онези, които са определяли формата, не са се интересували от предназначението на предметите; от тази кана не може да се налее вода. По онова време трябва да е имало много хора, на които се е гледало изключително като на предмети за потребление. Също и срещу това е трябвало да се борят художниците Каква варварска епоха, какво средновековие!

Обърнаха внимание на господин К., че  картината   е  от  наше  време.

— Да — каза господин К. тъжно, — от средновековието.

 

Превод: Венцеслав Константинов