ТРА-ЛА-ЛА В БОЖОЛЕ

В памет на Габриел Шевалие

В края на лятото в Божоле, както и в другите винарски райони на Франция, настъпват тревожни дни. Новото вино скоро ще дойде, а старото още не е доизпито и огромните бъчви трябва да се изпразнят. Затова всички правим каквото можем, но никак не е леко. Уверявам ви, не е леко.

Затова и аз, верен на дълга си, стоях пред едно „пише“ (четвъртинка) студено вино в кафенето срещу катедралата  „Сен Мартен“ в едноименното селце и се възхищавах на изящната є каменна резба. Класическа готика от местния жълтеникав камък и витражи.

– Каква прелест е тази сграда – казах високо към мъжа от съседната маса. Нали се пазим от Короната, та и тук хората си подвикват през два метра. – Жалко,че е полупразна. И то в неделя сутрин!

– О, не беше така, не беше така, добри ми господине – отвърна ми с типичното за Прованс обръщение моят непознат събеседник, – особено, когато с отец Бернард, мир на праха му, измислихме паролата „Тра-ла-ла“. Тогава след неделната литургия на първите пейки не можеше да се намери място.

– Неделя след служба?! Дали не грешите нещо – погледнах аз празното шишенце пред стареца.

– Ха, ха, ние тук сме хора на по един литър! Та, ако поръчате по още едно „пише“, с удоволствие ще ви разкажа всичко. Пък аз съм и клисарят. По-точно, бях…

Поръчах, разбира се. Нали всяко удоволствие се заплаща!

– Преди, като дойдеше гроздоберът – започна да ме посвещава в тайните на „Сен Мартен“ клисарят – да помагат тук идваха младежки бригади от Полша, Унгария, Чехия, Украйна. Все католически страни, които спазват традициите. Тогава младите по цял ден носеха кошовете със грозде, а вечерта тук, на площадчето пред църквата ставаха балове до зори. В неделя, за първата служба църквата беше пълна. След това отец Бернард започваше да изповядва. Отецът вече беше малко тежичък в ушите и така, като си подвикваха един на друг зад пердето, тайната изповед ставаше публична, та хората се превиваха от смях, разбира се. Тогава с готвачката му измислихме паролата. Така младите, като тръгнат да изповядват греховете на плътта си, да не викат на пет езика и да правят знаци, а да казват само: „Тра-ла-ла“.  Помня, първа беше хубавата Роксана. Коленичи и започна: „Простете ми отче, защото съм грешна. Сгреших с тра-ла-ла.“ „Колко пъти?“ – пита отецът. „Само веднъж!“ „Добре, довечера  ще прочетеш десет пъти „Аве Мария“. Влиза Ержика, коленичи и казва: „Простете ми, отче защото сгреших с тра-ла-ла три пъти.“ „Ненаситница“ – възмущава се  отецът и отсича: „Една седмица няма да ядеш месо и Отче наш сутрин и вечер!“ А на първите седалки следващите клиенти на изповедалнята се превиват от смях и си чакат реда.

Клисарят отпи от виното и продължи:

– Та, всичко си вървеше добре, докато старата вдовица Гримо не попитала  съседката си какво е това „тра-ла-ла“, дето кара  младите така да се кикотят. „Ами това е, че си си „изпуснал душата“ по време на служба“– отвърнала оная шегобийца. „Ауу – стреснала се баба Гримо – не знаех, че е грях. Защото аз след това касуле (боб с наденици) вчера поне десет пъти се изтървах.“

И на другата неделя бе между първите на опашката пред изповедалнята.

„Простете ми отче, защото много съгреших“ – започна. „Кой грях стори, дъще“ – благо отвърна отец Бернард, който естествено разпознал една от „небесните си кози“. „ Ами, миналата неделя, по време на меса направих десет пъти тра-ла-ла!“

Добрият  отец тук не издържа. Изкочи от кабинката си и се развика: „Ти защо богохулстваш в храма на Свети Мартен, дърта вещице!? На твоята възраст и едно тра-ла-ла ти е много пък и кой-знае кога за последен път си го виждала. Вън! Анатема!“

Клисарят погледна тъжно „пишето“ си и, като направи кисела гримаса, продължи:

– Историята за тази Анатема стигна чак до Негово светейшество епископа в Лион, Отец Бернард отдавна беше преслужил за пенсия и го замениха с един амбициозен младок, който изпразни окончателно храма. Дори и мен уволни. Това е, добри ми господине. Благодаря за почерпката.

– А горката баба Гримо?  – не се стърпях аз. – С нея какво стана?

– Е, тя ходи два пъти на поклонение в Лурд. Сигурно е изпросила прошка. Ама кой знае. Нали вече няма и кого да попитам. Наздраве!

 

Жан Соломонов