„Боят той не е да разгражда, той изгражда“, казваше Камен Донев в един от популярните си скечове. Всъщност е съвсем прав – боят изгражда, но не човешкия характер, а образа на България пред света. За съжаление той не е никак лицеприятен.

През 2020 година полицията да бие журналисти в центъра на държава от ЕС, това си е меко казано – позор. Един от най-пострадалите в размирната нощ на 2 срещу 3 септември е журналистът Димитър Кенаров. Имам честта да познавам Митко от години. Той е изключително честен и кротък човек. В професионално отношение е гърмян заек. Отразявал е събития от много горещи точки, сред които Украйна, Турция, Крим, а негови материали са излизали в „Ню Йорк таймс“, „Форин полис“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

Всичко това не пречи на родната полиция да го пребие жестоко. Тя от журналистика не разбира, дай й да налага с палките. Ето какво пише Асоциацията на европейските журналисти за случилото се: „Кенаров е задържан късно вечерта на 2 септември. Когато полицейски сили освобождават периметъра пред новата сграда на Народното събрание, журналистът, който заедно с други свои колеги се намира на първа линия и снима, е бил изтласкан до стената на Президентството. Въпреки че е с камера и на маската му има обозначение PRESS, Кенаров е задържан и влачен през целия площад до стълбите на бившия Партиен дом. По време на задържането си той се опитва да се легитимира пред полицаите, но без резултат. Докато е на земята, е ритан многократно от поне двама униформени. Повечето удари попадат в областта на главата и лицето, където са и основните травми. Той крещи, че не може да диша, но това не спира грубото поставяне на белезници. След това е държан няколко часа на тротоара. Камерата му е счупена пред неговите очи. В малките часове на деня е качен в полицейски микробус, където престоява близо час, тъй като всички районни полицейски управления били пълни. В крайна сметка е откаран в Пето РПУ“.

По думите на Митко заповед за задържане не му е връчвана, отказан му е и достъп до адвокат.

Толкова за полицейския произвол в държавата ни, той отдавна е станал част от ежедневието. За управляващите и органите на реда журналистите продължават да бъдат просто едни мисирки, които могат да бъдат бити без каквото и да е основание. После не се чудете защо сме  на 111-то място в света по свобода на словото. Дори Ангола и Кувейт са преди нас в класацията на „Репортери без граници“.

Нищо чудно след случаи като този с Димитър Кенаров следващата година да паднем и под Таджикистан, на дъното в таблицата.

Влади Христов