КАК ОБМЕНИХМЕ ОПИТ СЪС СТРАНАТА ЛУАНДА ГУРУНДИ

(Из посмъртните записки на един самоед) ПЕТЪР НЕЗНАКОМОВ (1920-1997)

 

Петър НЕЗНАКОМОВ (1920-1997)

Аз съм самоед по народност. Баща ми и майка ми, бог да ги прости, също са самоеди. Самоед си е и дядо ми, а да не говорим пък за баба ми Хулугумба Хахадамира, която е, може да се каже, кореняк самоед. Изобщо целият ни род, откак се помни, си е самоедски, със съвсем незначителни ескимоски и лапландски примеси. И аз щях да продължа да си бъда самоед и щях сигурно да си имам многобройно самоедско потомство (ние сме плодовито племе), и щях да му се радвам като всеки глава на семейство по целия свят, ако нас, самоедите, не ни беше обхванала идиотската идея да обменим опит със страната Луанда Гурунди, намираща се неизвестно къде, там някъде на пъпа на земята.

Как се зароди тази идея, кому хрумна за първи път тя?

В нашето министерство на лова и еленопроизводството служеше самоедът Сингвахумпак Дилиламбатори Хук. И на този Хук, човек образован (завършено четирикласно училище) и със здрави, солидни връзки (с министри и нагоре), изведнъж му се прищяло да поскита по този божи свят, да се запознае с чуждите нрави и обичаи и най-важното да купи на жена си Салигутумба някакви си пъстри занзибарски чехли, които тя видяла на един прием у жената на гренландския посланик. Такива чехли се произвеждали само в тайнствената страна Луанда Гурунди и жената на Хук му отровила живота, не го допускала дори в леглото си, докато не є обещае, че с цената на всичко ще є намери искания моден артикул.

Хук бил в ужасно затруднено положение: да изтърси направо на министъра си, че иска да го командироват на майната си само заради едни пикливи, макар и пъстри чехли, някак си не е етично, в разрез е със скромните и патриархални самоедски нрави, а, от друга страна, той е млад мъж и при този недостиг на жени в Самоедия никак не е целесъобразно да кършиш хатъра на кап­ризната си хубавица. На него му се иска да си живее нормален мъжки живот.

Ние, самоедите, изобщо не се отличаваме с подчертана склонност към мислене. А на наш Хук, видите ли, се наложило да мисли, и то не ден, не два. И най-после го измислил, кучият му син. Решил да иска от началството една командировка за обмяна на опит. „Ще видя, казва, как живеят тия далечни луандагурундийци, какво са постигнали в областта на бита, науката, културата и икономиката и каквото, казва, е полезно и има икономически ефект, ще го пропагандираме и внедрим на наша самоедска почва.“

Ония там от ръководството се хванали на въдицата, подписали му едно командировъчно за три месеца, отпуснали му нужното количество от крайно дефицитната чужда валута и го изпратили да обменя опит.

Какво е направил в Луанда Гурунди нашият Сингвахумпак Дилиламбатори Хук, какви каши е бъркал, на мен лично не ми е известно. Не съм бил там, не съм му светил, не мога да говоря подобно на някои наши самоедски писатели за работи, дето си нямам хабер.

Зная само, че той се върна един месец след срока на командировката и освен пъстрите занзибарски чехли и множество други артикули от областта на дамската мода и личното домакинство (около пет пълни догоре шейни) докара в нашата родна Самоедия и една двойка огромни странни животни с дълги, предълги носове и дебели като диреци крака. Животните били местно луандагурундийско производство и там ги наричали слонове.

На въпросите на журналистите за какъв дявол ги мъкне чак от екватора Хук отговори само с някаква тайнствена многозначителна усмивка. Значи скоро ще му се чуе гласът на всичко, имайте малко търпение. И се вмък­на в снежната колиба при хубавицата си Силигутумба, като натика вътре и целия багаж от петте шейни. 

От снежната колиба той не излезе три дни. Какво е правил там, не ми е известно, не съм му светил. Зная само, че най-после, брадясал и отслабнал, Хук се появи на белия свят и веднага се зае да пропагандира луандагурундийския опит. Пари му бе плащала държавата и той бързаше да ги оправдае.

Помня, че по този случай се събра цялото самоедско население – от пеленачетата до столетницата моя баба, спомената вече в началото на разказа, Хулугумба Хахадамира. Колко сме ние, самоедите – един файтон хора. Строихме се в кръг пред министерството на лова и еленопроизводството и зачакахме. Помня, че беше топло, слънчево време, около 35-40 градуса под нулата.

След малко от министерството излезе наш Хук, като водеше след себе си огромните смешни животни, наречени слонове. До него ситнеше жена му Салигутумба със своите пъстри занзибарски чехли, обути на бос крак, така се носели там в далечните тропици.

Хук се спря в средата на кръга и в кратка, но съдържателна информация ни запозна с докараните чак от Луанда Гурунди експонати. Тези слонове, значи, били африкански и за разлика от азиатските се опитомявали сравнително лесно, били вегетарианци и изяждали на едно хранене около два тона растителна храна. Всеки един екземпляр имал от 25 до 30 конски сили, а по икономически ефект работата, извършена от слона, се равнявала на работата на 50 нашенски северни елена.

– Което, значи, ще се продемонстрира ей сега пред вас – завърши информацията си Хук.

Тогава служещи от министерството докараха една обикновена самоедска шейна, натовариха я догоре с кожи, тюленово месо и лой и впрегнаха в нея два елена. С много викане, псуване и бой елените криво-ляво поместиха шейната и направиха една обиколка около министерството. След туй зад въпросната шейна прикрепиха още една, и тя натоварена по същия начин. Сега вече елените дигнаха белия байрак, жилите им се скъсаха, но шейните не можаха да помръднат.

Тогава излезе напред Хук и с тържествуваща усмивка заповяда да изведат единия слон, по-малкия, женската. Тя се беше нещо омърлушила, два пъти цапна с хобота си служещите (единият дори беше отнесен с „бърза помощ“ в болницата), но все пак позволи да я впрегнат.

И действително силно животно, мама му стара! Тръгна по снега, все едно че влачи някаква перушинка, а не две претоварени догоре шейни. Виж ги ти тия луандагурундийци! Че с такива животни и баба знае да влачи товари!

Притуриха към двете шейни още и слонката все не ги усеща. Все едно, че бълха я ухапала. Чак когато шейните станаха двадесет или двадесет и пет, взе нещо да засича и да прикляка с левия заден крак. 

Опитът значи се оказа напълно успешен. Слонът действително по полезен коефициент се равняваше на петдесет нашенски елена.

Още същата вечер колегиумът на нашето министерство на лова и еленовъдството взе решение с десет гласа при един въздържал се да въведе масово слоновете в Самоедия и да ликвидира издъно нерентабилното вече еленовъдство. За тази цел и министерството бе преименувано в министерство на лова и слоновъдството.

Цяла седмица след това мъжкото самоедско население с това се и занимаваше – да ликвидира издъно едрия рогат добитък. Клахме ги тия елени, та дим се дигаше. Не оставихме ни един, дори за музея.

Още не бяхме си отдъхнали от клането, и се разнесе злокобната вест, че женският слон умрял през нощ­та от измръзване. На другия ден умря и мъжкарят. Той пък от недояждане. В нашата тундра да събереш два тона мъх и лишеи на ден се оказа непосилна задача.

Цели два месеца след този печален случай ние, самоедите, се хранехме със замразено еленско месо, а когато и то свърши, почна се нашата национална трагедия – масово измиране на населението отначало поради системно недояждане, а после, както се установи, и поради най-обикновен глад. На третия месец останах жив само аз, пишещият тези редове. Останах жив може би само затова, за да разправя тази поучителна история на другите племена и народи.

С това смятам, че съм изпълнил дълга си към цивилизованото човечество. Сега вече мога спокойно да се преселя и аз там, където отидоха моите самоедски братя и сестри, тоест там, където цари вечна топ­лина и се яде по три пъти на ден. Сбогом!