БОНУСИТЕ НА ВИРУСА

По време на най-строгите мерки в началото на пандемията се запознах с една медицинска сестра. От онези на първа линия. Когато започнахме да излизаме, тя идваше на срещите напълно екипирана, така, както изискваха и на работното й място – защитен комбинезон от лек плат за парашути, маска, ама не обикновена, а с филтриращ дихател като германските противогази през войната и плексигласов шлем пред лицето. За да не заразявала мен или случайни минувачи. Толкова съвестен човек не бях виждал досега. По улиците ни зяпаха и се обръщаха след нас, а на мен ми ставаше драго, че харесват моето момиче. На срещите ни обаче аз първо й исках личната карта, за да се убедя, че е тя, а не някоя натрапница, и чак след това тръгвахме да се разхождаме. За първи път видях открито цялото й лице, когато на брачната церемония в кметството обредната служителка ни обяви за женени и каза, че мога да целуна булката.

Но да не избързваме. Още не бях готов да се оженим и увъртах, че трябва да поспестя малко пари за сватбата, защото имам двеста лева всичко на всичко, но тя не спря да ми изброява многобройните предимства, ако го  направим точно сега. Щяло да бъде като промоция от вируса. Нямаше как, послушах я, което оттук нататък вече щеше да ми стане навик, и наистина се оказа права. Защото заради наложените мерки избегнах гощаването в някой ресторант на многобройни гости, повечето от които непознати, което щеше да ми излезе през носа. Това първо. На второ място отпаднаха солидните разходи за скъпи глезотии като сватбено пътешествие. Просто самолети по екзотичните дестинации не летяха, а за близките чужди курорти искаха някакъв писиар или писоар тест, за който щяха да отидат спестените ми с толкова труд двеста лева.  Затова просто замених медения месец в чужбина с медено денонощие в България, като я закарах на пешеходен поход до връх Миджур. Пристигайки капнали късно вечерта обаче, установихме, че заслонът от две години не работи, и се наложи да пренощуваме сред шубраците. Спахме в един по-големичък спален чувал, но пак си беше тесничко, въпреки че тя си свали плексигласовия шлем. Но да не навлизам в подробности, защото не е прилично да се говори за първата брачна нощ. Мога само да се закълна, че ако някога имам втора първа брачна нощ, никога няма да я прекарам в чувал.

Третото и най-хубаво нещо бе, че при сключването на брак в кметството допускаха само младоженците и кумовете, а другите гледаха през остъклената врата. В това число и тъщата. Така че не ми се наложи да я прегръщам и целувам, нито да й викам „мамо“. А като се има предвид възрастта й и селективността на вируса, е изключено да ни посети дори, камо ли да си помисли да живее при нас.

Времето минава, пандемията – не. Жена ми продължава все така опакована да се връща от работа. Не знам защо, но като позвъни на вратата, аз вече не є искам да си показва личната карта през шпионката, за да й отключа. Изглежда не се страхувам, както преди, да не би вместо нея да влезе някоя натрапница.

Иван Сариев