ДЯДО БОЖИЛОВАТА НАДЕЖДА

Една копродукция на Ангел Каралийчев – М. Вешим

Навън виелицата гребеше сняг, затрупваше заспалия панелен квартал и виеше като бясно куче — тъжно и проточено.

А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до радиатора, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.

Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.

Дядо Божил протегна към радиатора двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.

Нямаш за ток и за парно, додето ходиш с този ум. Защо не ги продадеш? Парички ще ти начетат хората.

Мили са ми — рече дядо Божил.

Дрън, дрън-ярина!. Мили му били. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Защо ти са? На оня свят ли ще ги носиш? Иди ги продай утре на „Славейков”. Там в чаршията има един антикварин. Той купува тъкмо тези работи.

Дядо Божил стана. Огъна се в балтона, протъркан на лактите, и тръгна да си ходи.

Ще си помисля тази нощ… И тях като дам, какво ще ми остане на този свят?

Дядо Божил се блъска доста в снежната буря, додето си стигне до панелката. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна на дивана да си помисли. Светна с фенерче към библиотеката и душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в една светла конгресна зала, над която грееше червена петолъчка. Напреде му мигом израсна висока трибуна, увита в алено сукно и на нея застана Генералния – мъж-оратор с гола, умна глава и дар слово. Той четеше дълъг доклад, а залата го прекъсваше с продължителни ръкопляскания.

Тато — прошепна глухо старецът и затрепера. — Аз съм твоят Божил, стругарят-орденоносец.

Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и стана до библиотеката – там, наредени един до друг, бяха неговите съкровища – трийсет и шест тома с личния автограф на автора. Отвън вятърът налягаше вехтата панелка и надуваше закнижените прозорци. Над комплекса се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана…

На другия ден, когато се пробуди, дядо Божил стана, напълни количката с луксозните томчета и пое към площад „Славейков”. Там го посрещна самият антикварин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.

Имам за продан нещо – каза старецът и посочи количката.

Какво е?

Трийсет и шест тома на другаря Живков. Навремето бях делегат на партийния конгрес и ми ги дариха – с личен автограф от автора… Много мъдрост има вътре – тезиси, доклади, докладни записки от конгреси, уводни статии от „Работническо дело”, даже и статията „Докога ще търпим недъзите на българския футбол” я има…

Ами защо ги продаваш? — попита антикваринът.

От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал – нямам за парно, за ток. Лани ме научиха да направя едно прошение до „Позитано”. Да им обадя на другарите кой е дядо Божил, дано ми отпуснат някоя помощ.

Ами другарите?

Нищо. Малко ги е еня тях, че някой си дядо Божил от „Младост-2” , бивш орденоносец и винаги предан партиец, сега сече гвоздеи от студ.

Я дай да видя томовете!

Старецът бръкна в количката и почна да вади един подир друг луксозните книги. Антикваринът си сложи очилата, погледна ги от лице, обърна ги от опакото, почука ги с пръст и рече:

Имаш грешка, дядо.

Защо?

Туй нищо не струва.

Как? — зина старецът. – Що думаш? Може ли да бъде!

Не струва пукнато петаче. Хвърляй ги на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от „Младост” да ми ги носиш и да харчиш пари за метро.

Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига и взе да прибира томовете обратно в количката.

На улицата старецът дълго стоя изправен и мъка като порой течеше в душата му… Ей какво било. Тия томове, които му бяха останали от светлото минало, тази негова последна радост и надежда, не стрували пукнато петаче.

Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката идейна пъртина, повървя малко, умори се и седна.

Доде отпочине, лютата политическа виелица го затрупа.