ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН

Животът е прекрасен… Не мога да проумея кой болен мозък може да роди подобна мисъл! Всичко започва с гадното слънце, което се надига упорито над хоризонта, на утрото след снощния купон. После някакъв идиот започва да звъни настойчиво на входната врата. Отварям и се вцепенявам – една неописуемо жестока, около 23-годишна брюнетка ме чуква гальовно с маникюра си по носа и ме избутва вътре в коридора.

– Ама… – опитвам все пак да изясня казуса аз, но не мога да се съпротивлявам дълго срещу 2 х 500 кубика силикон и оформеното като по каталог тяло във фитнеса.

Когато всичко свършва, аз, като един делови мъж, се чувствам длъжен да попитам красавицата: „Извинете, какво ви дължа?..“

– Не се тревожи, сладур, всичко е уредено по банков път. – закопчава последното си копченце брюнетката и ми изпраща закачлива въздушна целувка, преди да излезе.

Дълго време се щипя до посиняване по прасеца, за да разбера дали не сънувам. Очевидно не сънувам. Докато си пия кафето на терасата, през главата ми плахо минава на пръсти някаква мисъл; едва успявам да я хвана, преди да изчезне:

„Знае ли човек… може би… все пак… животът е прекрасен?“

В това време на входната врата отново се звъни. Оказват се неколцина момчета от някаква спедиторска фирма. Без да се церемонят, започват да пълнят апартамента ми с нови мебели, кухненско обзавеждане, маркови уреди – пералня, сушилня, съдомиялна, хладилник, кондиционер, джакузи, масажно кресло и система за домашно кино. Шефът на групата ме моли да се подпиша за доставката и всички си тръгват…

Мдаа… не знам какво се случва днес… Може би Дядо Коледа наистина е джентълмен и е решил именно днес да изпълни всичките ми желания, описвани в моите писма до него през годините? Но да – определено животът е прекрасен в ден като днешния! Как да не отвори човек бутилка шампанско по този повод?!

В следващия миг входната ми врата с грохот изхвърча от пантите и в апартамента нахлуват маскирани с качулки здравеняци с насочени автомати и надписи ГДБОП върху бронежилетките. Първите двама се спъват в кашона на кондиционера, но следващите трима ги прегазват и ме обграждат.

– Боклук, ръцете горе! И без резки движения! – командва старшият.

В този момент шампанското гръмва в ръцете ми и тапата нацелва спецполицая в дясното око. Откатът на бутилката ме залюлява назад и пред носа ми профучава изстреляният от второто ченге стоп-патрон, който нацелва третия му колега в слабините. Вторият антимафиот пък бива неутрализиран от новия ми ароматизатор, който му пръсва облак дезодорант в лицето. Тогава останалите ченгета викат подкрепление от специализираното отделение „Кобра“…

В края на краищата съм проснат по лице на пода, а ръцете ми са закопчани зад гърба с белезници. Старшият ме рита болезнено в десния бъбрек с въпрос:

– Боклук, казвай къде криеш дрогата?!

– Ама аз… – не успявам да довърша, защото ми пускат ток с електрошокова палка и аз си прехапвам езика…

След половин час старшият ми разкопчава белезниците и ме поглежда леко гузно: „Стават грешки, брат… Джипиесът ни подведе – навигацията… объркали сме адреса. Ама аз ще разбера от кой магазин са го купили нашите тоя боклук и на този търговец ще му сменя физиономията, тъй да знаеш!“

Антимафиотите се изпаряват, а аз събирам набързо в една раница тоалетни принадлежности, три кроасана, бельо за смяна и международния паспорт. Да, споменах вече, че съм делови човек, но не съм ви казвал, че имам малко магазинче за електроника.

Какво като е китайска…, а пък тия джипиес системи така хубаво се харчеха напоследък…

 

Петър МАРЧЕВ