В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНАТА МЯРКА

(Къде е тя – всеки сам решава)

Карикатурите на пророка Мохамед и последвалото убийство на гимназиалния учител във Франция отново повдигнаха въпроса за свободата на словото. Сатиричното издание „Шарли Ебдо” излезе с ново предизвикателство на първата си страница – карикатура на турския президент Реджеб Ердоган, който седи на фотьойл по долни гащи, пие бира от кутийка и запрята полата на забрадена кадъна. Нито е смешно, нито остроумно – направо си е тъпо.

И тази карикатура предизвика недоволство, не само в Турция, а в целия мюсюлмански свят. Редица ислямистки страни бойкотират френски стоки, последваха атентати във Франция. Не стига пандемията от Корона вируса, ами французите ги заплашва и нова вълна от тероризъм.

Президентът Макрон защити свободата на словото – най-важната от всички свободи.

Но едно е свободата на словото, а друго е лошият вкус. Карикатурата на Ердоган е това – лош вкус. И липса на мярка. Затова е повече  простотия, отколкото талантлива сатира.

А къде е границата – всеки творец решава за себе си.

В желанието си да провокират и да си продават изданието, карикатуристите от „Шарли Ебдо” неведнъж са я минавали – когато стана земетресение в Италия и загинаха стотици, те правеха карикатури на сринати сгради и затиснати хора. Когато лавина затрупа хотел на алпийска писта, карикатурист от „Шарли” нарисува как смъртта кара ски по планински склон. А когато руски самолет с военен хор се разби над Сочи, „Шарли” излезе с карикатура на първа страница: Двама  гледат как пада димящ самолет и коментират: „Лошата новина е, че и Путин не беше вътре”.

Що за сатира е това?

Но не можеш да забраниш на един карикатурист да рисува, каквото си иска – даже и пълни глупости. Те си остават за негова сметка. И за сметка на изданието, което ги публикува.

След атентата в редакцията му преди пет години „Шарли Ебдо” доби огромна популярност. Тиражът стана милионен, а  хиляди хора носеха лозунги и тениски „Аз съм Шарли” – в подкрепа на свободното слово.

Това обаче бе за кратко – читателите бързо разбраха с какво издание си имат работа и днес никой не казва: „Аз съм Шарли“.

Преди пет години в „Стършел“, солидарни с нашите френски колеги,  написахме: „И ние сме „Шарли“… но не съвсем“.

Защото сме различни от тях – не разчитаме на провокации, а се опитваме да пишем и да рисуваме с художествен вкус и мярка, според убежденията си и доколкото ни позволява талантът.

Така се печелят не огромни суми, печели се доверието на читателя – това за нас е най-важното.

Карикатура като тази с Ердоган по долни гащи в „Стършел“ няма да излезе. Поне докато ние сме в редакцията.

А сега от френския „Шарли“ да се прехвърлим на нашите жълти павета – защо след стотина дни протестът против правителството спихна? До жалката картинка миналата вечер, когато на площада имаше цял камион тикви и много по-малко протестиращи. Даже вечният Йоло Денев вече не е там.

Отговорът: защото протестът се банализира. Не е достатъчно всяка вечер да повтаряш „О-став-ка“ на „Тиквата“ и „Каскета“ – те си отиват, то е ясно. Хората искат да чуят ясни идеи за бъдещето на страната, а не само да хвърлят яйца и домати, да си играят със самолетчета във формата на фалос и да горят маски.

Протестът загуби мярката, а с това и доверието.

Ама къде е мярката?

И на площада е като във вестника – всеки сам преценява.

М.Вешим